— Ей ти, отзад.
Прозорчето се отвори. Шофьорът погледна към Ейми в огледалото със злорада усмивка.
— Как си?
Мъжът на пасажерското място се разсмя. Ейми не отговори.
— Шибани хора — рече шофьорът. Очите му се присвиха в огледалото. — Знаеш ли колко от приятелите ми бяха убити?
— Така ли ги наричаш?
— Сериозно — разсмя се мрачно той, — трябва да видиш тия създания. Ще те разкъсат.
Ванът отскочи от дълбоки дупки, веригите се раздрънчаха.
— Как се казваш? — попита Ейми.
Шофьорът се намръщи, не очакваше точно такъв въпрос от жена, която вървеше към екзекуцията си.
— Хайде, кажи ѝ — намеси се другият. После извърна лице към отвора. — Казва се Къси.
— Къси? — повтори Ейми.
— Да, така му викат всички, понеже му е къс.
— Ха, ха — рече шофьорът. — Ха, ха, ха, ха.
Явно разговорът приключи. Шофьорът отново погледна в огледалото.
— Онова, което каза на Гилдър — пак подхвана той. Ейми усети несигурността в гласа му. — За онова, което ще се случи. Ти го бъзикаш, нали?
Ейми изви крак под пейката и изстреля мислите си дълбоко в очите му. Изведнъж шофьорът натисна рязко спирачките и залепи втория мъж по лице на предното стъкло. С трясък от строшено стъкло и стържеш метал колата зад тях се удари в бронята им и от удара той се люшна назад.
— Какво ти става, по дяволите? — Вторият мъж държеше ръка на лицето си. През пръстите му капеше кръв. — Счупи ми носа.
Наложи се конвоят да спре. Ейми чу почукване на прозореца на шофьора.
— Какво става? Защо спря?
Шофьорът отвърна вяло:
— Не знам. Кракът ми се схвана или нещо такова.
— Иисусе, виж само — рече вторият пазач. Показваше окървавените си ръце на мъжа на прозореца, за да ги види. — Погледни какво направи този кретен.
— Трябва ли ти друг шофьор?
Ейми наблюдаваше лицето на шофьора в огледалото. Той поклати глава отрицателно.
— Добре съм. Просто… не знам. Странно беше. Добре съм.
Мъжът на прозореца замълча.
— Добре, внимавай, разбра ли? Почти стигнахме. Стегни се.
Тръгна си, ванът потегли бавно напред.
— Ти си невероятен тъпак, знаеш ли?
Шофьорът не отговори. Стрелна очи към тези на Ейми в огледалото, погледите им рикошираха от огледалото. Частица от секундата, но тя видя страх в неговите. Той отклони поглед.
21:40 часа. Холис и Майкъл стояха приклекнали в алеята зад аптеката. С бинокъл наблюдаваха как товарят Ейми във вана и потеглянето на конвоя към стадиона. Атакуващия отряд, който щеше да превземе Купола, дузина мъже и жени, въоръжени с огнестрелни оръжия и бомби, все още се криеше в отводнителната тръба петнайсет метра по-надолу.
— Колко ще чакаме? — попита Майкъл.
Въпросът беше риторичен. Холис просто сви рамене. Въпреки че градът беше като опустял, входът на Купола все още се охраняваше от поне двайсет души, които се виждаха от алеята. Лошото беше, че нямаше как да разберат дали Сара и Кейт са в сградата и как да ги намерят, ако са там, при условие че успеят да минат покрай охраната — навързани един след друг рискове, които абстрактно изглеждаха непреодолими, но сега се изправяха пред тях с непоклатима решимост.
— Не се притеснявай за Лор — рече Холис. — Това момиче знае да се грижи за себе си, повярвай ми.
— Да съм казал, че се притеснявам? — но Майкъл се притесняваше, разбира се. Притесняваше се за всички им.
— Лор ми допада — добави Холис. Продължаваше да оглежда сцената с бинокъла. — Подхожда ти. Повече от Лиш.
Майкъл остана втрещен.
— За какво говориш?
Холис отдръпна бинокъла и го погледна в очите.
— Стига, Верига. За лъжец не те бива открай време. Помниш ли като бяхме деца, как се нападахте? Дори тогава си беше съвсем очевидно.
— Беше ли?
— Поне за мен. Всичко. Ти, тя — вдигна широките си рамене и отново погледна през бинокъла. — Най-вече за теб. Никога не бих разгадал Лиш.
Майкъл се опита да отрече, но не успя. Доколкото си спомняше, в ума му винаги имаше запазено място за Лиш. Направил беше всичко по силите си, за да потисне чувствата си, защото от тях нищо хубаво не можеше да излезе, но така и не беше успял да ги заличи напълно. Всъщност, изобщо не беше успял да ги заличи.
— Дали Питър знае, как мислиш?
— Лор е единствената, която трябва да се тревожи. Но ти би трябвало да го попиташ. Това е съветът ми, но има начин да разбереш нещо и без да питаш. — Холис се напрегна: — Задръж.
Приближаваше се кола. Прилепиха се до вратата. Надолу по алеята светеха фарове. Майкъл затаи дъх. Пет секунди, десет, камионът потегли.