— Стрелял ли си по човек? — тихо попита Холис.
— Само по вирали.
— Отидат ли натам нещата, не е толкова трудно, колкото си мислиш. Повярвай ми.
Майкъл започна да се поти, въпреки студа. Сърцето му биеше лудо в ребрата.
— Каквото и да се случи, просто я измъкни, става ли? — рече той. — Измъкни и двете.
Холис кимна.
— Говоря сериозно. Ще те прикривам. Само влез през тази врата.
— И двамата ще влезем.
— Май няма да стане така. Трябва да си сам, Холис. Разбра ли? Не спирай.
Холис го погледна.
— Това е, давай — рече Майкъл.
Също като останалите, Лор и Гриър бяха успели успешно да се слеят с тълпата. Там, където редиците на жителите на равнината се разделяха, те се насочиха в потока, който вървеше към втората редица, след това третата и накрая стигнаха върха на трибуните. Срещнаха се под стъпалата, които водеха към контролните зали.
— Добра работа — прошепна Гриър.
Извадиха оръжията си: чифт револвери, които щяха да използват само като последна възможност, и два ножа с дължина на острието петнайсет сантиметра с извити стоманени глави на ефеса. Последните от тълпата бяха подтикнати да побързат към местата си. Гриър се дивеше на дисциплинираността на жителите на равнината, нямото подчинение, с което позволяваха да бъдат водени. Това бяха роби, но не го знаеха или може би го знаеха, но отдавна бяха приели този факт. Всичките ли? Може би не. Онези, които не бяха, щяха да са от решаващо значение.
— Би ли се помолила с мен? — попита той.
Лор го погледна скептично.
— Много време мина. Не съм сигурна, че знам как.
Коленичиха един срещу друг.
— Хвани ме за ръце — каза Гриър. — Затвори очи.
— Така ли?
— Опитай се да не мислиш. Представи си празна стая. Дори не стая. Нищо.
Тя улови ръцете му, лицето ѝ беше леко объркано. Дланите ѝ бяха влажни от тревожна пот.
— Мислех си, че ще кажем нещо, така, както правят сестрите. Свети това. Бог да благослови онова.
Той поклати глава.
— Този път няма.
Гриър я наблюдаваше как затвори очи и след това затвори своите. Мигът на потапянето: почувства разпростираща се топлина. В следващия момент умът му се разпръсна в необятната енергия, надхвърляща мисълта. О, Боже, помоли се той, бъди с нас. Бъди с Ейми.
Но нещо не беше наред. Гриър усети болката. Ужасната болка. После тази болка изчезна, погълната от мрака. Премина през съзнанието му като сянка, минаваща над полето. Затъмнение от смърт, ужас, черно зло.
Аз съм Морисън-Чавез-Бейфъс-Търел-Уинстън-Соуса-Екълс-Лабмрайт-Мартинез-Рейнхард…
Той потръпна. Омаята се разнесе, отново се върна в света. Какво беше видял? Дванайсетте, да, но другото? Чия болка беше усетил? Лор, все още на колене, с протегнати празни ръце, също го беше почувствала: Гриър го виждаше по изненаданото ѝ лице.
— Кой е Улгаст? — попита тя.
Краката на Лайла сякаш не докосваха земята, докато вървеше по коридора към атриума. В действията ѝ имаше чувство на непобедимост. Взети ли са веднъж някои решения, вече нямаше път назад. Стъпалата, които търсеше, бяха в другия край по дълъг коридор на отсрещната страна на сградата. Зави по коридора и се затича, устремила се към вратата, като че я преследваха. Набитият охранител стана от стола си и ѝ препречи пътя.
— Къде си мислите, че отивате?
— Моля ви — едва проговори тя, — умирам от глад. Никого няма.
— Трябва да се махнете оттук.
Лайла вдигна воала си.
— Знаеш ли коя съм?
Охранителят се вцепени.
— Съжалявам, госпожо — запелтечи той, — разбира се.
Извади ключа от шнур, привързан към колана му, и го постави в ключалката.
— Благодаря ви — Лайла изигра прекрасно облекчение. — Вие сте дар Божи.
Слезе по стълбището. На края му тя се озова при втори пазач, който стоеше пред стоманена врата, водеща към помещенията за обработване на кръвта. От години не беше слизала тук, но си спомняше ясно целия им користен ужас: телата по масите, огромните хладилници, системите с кръв, сладникавият мирис на газ, който държеше обектите във вечен унес. Пазачът я наблюдаваше, уловил с ръка пистолета си. Лайла през живота си не беше стреляла с оръжие. Надяваше се да не е трудно.
Пристъпи към него с уверена походка, вдигна лице в последния миг и го погледна дълбоко в очите.
— Уморен си.
Скрита под скамейката на треньорите в северната част на стадиона, Алиша дръпна магазина на оръжието си, огледа го безцелно, издуха въображаема прашинка от повърхността му и го върна обратно, постави го на мястото с основата на дланта. Вече десет пъти беше махала и връщала на място магазина. Оръжието беше .45АСР с гравирани пресечени щрихи върху дървената дръжка, дванайсет куршума във всеки пълнител. Дванайсет, помисли Алиша и забеляза иронията. Странно, но не неприятно странно, как понякога действаше вселената.