През тълпата тръгна мърморене. Алиша се повдигна на колене, за да огледа игрището. Започнало ли беше? Любопитен обект влачеха към игрището — желязна арматура като детска прашка, висока шест метра, прикрепена към широка платформа. От разклоненията се полюляваха вериги. Камионът спря в средата на игрището, появиха се двама помагачи и скочиха отзад на платформата. Поставиха блокове под гумите, повдигнаха носа, откачиха платформата от камиона и заминаха с него.
Тя се приготви за последно. Байонетът беше привързан с груба връв към бедрото ѝ. Освободи го и го пъхна в колана си.
Ейми, помисли си тя, сестро моя по кръв. Всичко, което искам, е това.
Остави ме аз да убия Мартинез.
Когато редиците от коли спряха пред главната рампа на стадиона, нервите на Гилдър все още се люлееха от удара с вана. Късмет извадиха, че не беше по-лошо.
Но ако си мислеше, че безпрепятственото им пристигане ще донесе успокоение, гледката на стадиона, окъпан в светлина в зимния сумрак, бързо го разубеди. Слезе от колата сред силен човешки грохот. Грохот, който не идваше от поздравите на присъстващите — тези хора прекалено много се страхуваха. Това беше шум на тълпа от седемдесет хиляди събрани на едно място души; присъщ на множеството, което я съставляваше. Седемдесет хиляди чифта дробове, които вдишваха и издишваха, седемдесет хиляди лениви потропвания с крака, седемдесет хиляди тела, които се въртят и местят на циментовите пейки в опита да се настанят по-удобно. Чуваха се и гласове, кашляния, плачеха деца, най-вече Гилдър чуваше нещо като подземен тътен, подобни на вторични трусове след земетресение.
— Отведете я на мястото — рече той.
Охранителите я измъкнаха от вана. Гилдър не почувства нужда да я погледне, докато я влачеха. Даде знак на Съреш да се прицели с оръжието си. Камионът тръгна и плавно мина по рампата към крайната зона.
Гилдър дълго беше мислил по въпроса с представянето. Наложи се да прибегне до известна пищност. Беше се мъчил над въпроса с какво да подгрее тълпата, докато не измисли подходящ метод: спектакъл от ефекти и спортни прояви. Съреш щеше да изпълнява ролята на режисьор, координиращ различните визуални и аудиоелементи, които да повдигнат настроението на вечерната демонстрация до нивото на спектакъл. Заедно бяха прегледали списъка с въпросите: звук, осветление, сцена. Направили бяха тренировка на сухо следобеда. Появили се бяха няколко проблема, но нищо, с което да не могат да се справят. Съреш го успокои, че всичко ще мине гладко.
Тръгнаха по рампата. Съреш, куцукайки, направи най-доброто да се справи. Въоръженият персонал на Човешки ресурси стоеше в две редици. Членовете на щаба вече бяха настанени в по-ниските ложи. Шумът на тълпата сякаш течеше към Гилдър като вълна, обливаше го с енергията си. Снегорините бяха изринали снега и оставили зад себе си кална земя, в центъра чакаха платформата и съоръжението. Елегантно устройство. Съреш го беше измислил. Бунтовниците почти го бяха взривили, кой не би откачил малко или много? Като лекар явно знаеше като никой друг интересни начини за убиване на хора. Когато я провесеха високо във въздуха, всички щяха да видят как отварят вътрешностите ѝ, тя самата щеше да го почувства по-силно, щеше да го чувства и по-дълго.
Докато Гилдър преглеждаше бележките си, Съреш нагласи микрофона му, прокара кабела по гърба му до предавателя, който закачи към импровизирания от вратовръзки колан на Гилдър.
— Натискаш тук — рече Съреш и насочи вниманието му към продълговат ключ — и си в ефир.
Съреш се отдръпна. Свали слушалките си, нагласи микрофона и започна да брои:
— Студио.
(Проверено.)
— Осветление.
(Проверено.)
— Стрелци.
(Проверено.)
И така нататък. Гилдър слушаше разсеяно, разтърси облечените в ръкавите на роклята си ръце като боксьор, който се приготвя да излезе на ринга. Винаги се беше чудил на този жест, който му се струваше празно позьорство. Сега вече разбираше смисъла му.
— Започваме, когато си готов — рече Съреш.
Най-накрая мигът беше дошъл. Каква изненада чакаше тълпата. Гилдър постави очилата си и за последно пое дълбоко въздух.