— Добре, хайде всички — рече той. — Да си отваряме очите. Вдигаме завесите.
Излезе напред в светлината.
Шейсет и четири
— Дани, събуди се.
Гласът беше познат. Принадлежеше на някого, когото познаваше. Носеше се към нея отвисоко, изричаше онова любопитно, полупознато име.
— Дани, трябва да си отвориш очите. Опитай се, настоявам.
Сара усети как се пробужда, тялото ѝ приемаше форма около нея. Изведнъж почувства студ. Гърлото ѝ беше схванато и сухо, сладнееше ѝ. Трябваше да си отвори очите — това ѝ казваше гласът — но клепачите ѝ тежаха по цял тон.
— Ще ти дам нещо.
Това не беше ли гласът на Лайла? Сара почувства убождане в ръката си. Нищо.
О!
Стана права, сви се свирепо в кръста, сърцето ѝ биеше в гърдите. Въздухът нахлу в дробовете ѝ и беше изхвърлен от суха кашлица, която стържеше по издраната лигавица на гърлото ѝ.
Лайла притисна чаша до устните ѝ, подпряла тила на Сара с длан.
— Пий.
Сара усети вкуса на вода, студена вода. Образите около нея започнаха да се сливат. Сърцето ѝ пърхаше като на птица. Връхлиташе я болка, истинска и от спомените, заби се в крайниците ѝ. Имаше чувството, че главата ѝ не е стабилно свързана с тялото ѝ.
— Ти си добре — рече Лайла. — Не се притеснявай. Аз съм лекар.
Лайла лекар ли беше?
— Трябва да побързаме. Знам, че няма да е лесно, но можеш ли да се изправиш?
Сара не вярваше, че може, но Лайла я принуди. Прехвърли краката си от едната страна на количката, Лайла я придържаше за лакътя. Под ръба на нощницата на Сара бели превръзки бяха увити високо на бедрата ѝ. Други превръзки бяха увити над китките ѝ. Всичко се беше случило, без да го осъзнава.
— Какво са ми направили?
— Взимат костен мозък. Започват от бедрата. Това е болката, която усещаш.
Сара спусна крака на пода. Чак тогава ѝ хрумна, че присъствието на Лайла е необичайно — че именно тя я освобождава.
— Защо имаш оръжие, Лайла?
Нямаше я вече крехката, несигурна жена, която Сара познаваше. По лицето ѝ се четеше, че бърза.
— Ела.
Сара видя първия труп, щом излязоха в коридора: мъж в лабораторна престилка лежеше по лице на пода, по разперените му ръце и крака се виждаше, че смъртта му е настъпила бързо. Върхът на черепа му беше прострелян, вътрешността му — плиснала по стената. Близо до него лежаха още двама, единият застрелян в гърдите, другият в гърлото — вторият мъж все още беше жив. Седеше, подпрян на стената, ръцете му обвиваха гърлото му, гърдите му се движеха на бавни потрепвания. Беше доктор Върлин. През дупката във врата му, бързото му дишане пораждаше прищракване. Устните му беззвучно се движеха, погледна Сара с умоляващи очи.
Лайла я дърпаше за ръката.
— Трябва да побързаме.
Не трябваше да го повтаря. Още трупове — пръски от кръв, тела в разкривени пози, изражение на изненада в невиждащите им очи. Беше касапница. Дали Лайла го беше направила? Стигнаха до края на коридора, където тежка стоманена врата стоеше отворена. До нея лежеше помагач, застрелян в главата.
— Извади я от сградата — нареди Лайла. — Това е последното, за което ще те помоля. Направи каквото е необходимо.
Сара разбра, че говори за Кейт.
— Лайла, какво правиш?
— Каквото трябваше да направя много отдавна — по лицето ѝ се четеше мир, в очите ѝ сияеше топлота. — Скоро всичко ще приключи. Дани.
Сара се подвоуми.
— Името ми не е Дани.
— Помислих си, че може и да не е. Кажи ми името си.
— Сара.
Лайла кимна бавно, сякаш се съгласяваше, че това е правилното име за нея. Взе ръката на Сара.
— Ще ѝ бъдеш добра майка, Сара — рече тя и стисна ръката ѝ. — Знам го. Сега бягай.
Над тълпата се разнесе шъткане, когато Гилдър излезе на игрището. Всичките седемдесет хиляди лица се извърнаха към него. Той застина за момент, пиеше тази неподвижност, докато погледът му обхождаше трибуните. Щеше да направи скромно въведение, като свещеник. Времето сякаш се беше удължило, докато той вървеше към платформата. Кой да знае, че толкова дълго ще върви четирийсет и пет метра? Тишината около него се задълбочаваше с всяка стъпка.
Стигна до платформата. Огледа тълпата, първо от едната страна на игрището, после от другата. Ръката му се плъзна към кръста му и намери копчето.
— Всички на крака за химна.
Нищо не се случи. Дали беше натиснал правилния бутон? Погледна към Съреш, който стоеше до страничната линия и бясно въртеше ръка.