Това също беше чудно. Телефонът май не работеше, отгоре му нямаше поща. Нито вестник. Но Дейвид ѝ беше казал да не излиза навън при никакви обстоятелства, затова и Лайла не беше проверила. Може би вестникът си седеше на алеята.
Грабна чаша от шкафа и завъртя кранчето. Чу се гъргорене, изфуча въздух и… нищо. И вода ли нямаше! Тогава си спомни, че от известно време няма вода. Сега на всичкото отгоре щеше да ѝ се наложи да звъни на водопроводчик. Или би ѝ се наложило, ако телефонът работеше. Как може точно когато Дейвид го няма, всичко да се обърне с главата наопаки и да се превърне в ад в кошница. Това беше един от любимите изрази на баща ѝ. Любопитен израз, като си помислеше сега. Какво точно беше кошница и с какво е по-различна от каквато и да е друга вещ? Имаше много такива изрази, дори обикновени думи, които изведнъж придобиваха странна непривичност, сякаш човек ги чува за пръв път. Пелена. Заблуден. Водопроводчик. Омъжена.
Наистина ли беше нейна идеята да се омъжи за Дейвид? Защото не си спомняше да си е казвала Ще се омъжа за Дейвид. Така вероятно би трябвало да мисли човек, преди да се втурне да се жени. Странно как в един момент животът течеше в една посока, а в следващата поемаше по съвсем различен път и човек дори не си спомняше какво е сторил, за да промени посоката му. Не можеше да каже, че обича Дейвид. Харесваше го. Възхищаваше му се. (И кой би бил в състояние да не се възхити на Дейвид Сентър? Началник на кардиологията в главната болница на Денвър, основател на Института по електропсихология в Колорадо, мъж, който участва в маратони, заседава в управителни съвети, има билети за целия сезон за мачовете на баскетболния отбор на Денвър и за опера, ежедневно изтръгва пациентите си от хватката на смъртта?) Но тези чувства прибавяха ли се към любовта? И ако не, трябва ли една жена да се омъжи за подобен мъж, защото носи детето му — съвсем изненадващо, просто се случи — и защото в момент на типичното за Дейвид благородство той обяви, че възнамерява „да постъпи правилно“? Кое беше правилно? И защо понякога изглеждаше така, сякаш Дейвид не е Дейвид, ами някой който е наподобяващ Дейвид, основан на Дейвид, в човешки ръст, подобен на Дейвид предмет? Когато Лайла съобщи на баща си новината за годежа им, по лицето му позна: той беше разбрал. Седеше на бюрото в кабинета си, заобиколен от любимите си книги, поставяше лепило върху бушприта на кораб модел. Едно почти невидимо повдигане на веждите му разкри истината. „Хубаво — рече ѝ той, прокашля се, спря, за да завърти капачката върху бурканчето с лепило. — Разбирам защо предвид обстоятелствата би искала да се ожениш за него. Той е добър човек. Можеш да го направиш тук, ако искаш.“
А той поиска и така и направиха, летяха до Бостън, гонени от пролетна снежна виелица, после всичко беше невъобразимо бързане и блъсканица, само няколко роднини и приятели успяха да дойдат в последната секунда в дневната, докато си разменяха обетите (за което бяха необходими около две минути), след което се извиниха и си тръгнаха. Дори хората от наетата за организирането на тържеството фирма си тръгна по-рано. И фактът, че Лайла е бременна, не обясняваше странното усещане. Причината беше, тя знаеше, че някой липсва.
Един човек винаги щеше да липсва.
Но няма значение. И Дейвид няма значение, както и тяхната ужасна сватба (наистина беше нещо като пробуждане), с купищата останала неизядена сьомга, снегът и всичко останало. Важното беше бебето и да се грижи за себе си. Светът можеше да отиде по дяволите в ада в кошница, ако иска. Важното беше бебето, което щеше да е момиченце. Лайла я беше видяла на ултразвука. Момиченце бебе. Мънички ръчички и крачета, сърчице и дробчета плуваха в топлия бульон на тялото ѝ. Бебето обичаше да хълца. Хълцук! — правеше бебчето. Хълцук! Хълцук! Това също беше странна дума. Бебето вдишваше и издишваше амниотична течност, свиваше диафрагмата и това водеше до затварянето на епиглотиса. Синхронно диафрагмено дишане или синглутус, от латински синглут, „задържане на дъха по време на плач.“ Когато Лайла научи това в медицинското училище, тя си помисли: „Майчице. Майчице мила“. И разбира се, начаса започна сама да хълцука, половината студенти го направиха. Имало един мъж в Австралия, знаеше Лайла, който хълцал непрекъснато в продължение на седемнайсет години. Видяла го беше в списание „Днес“.