— Олеле — ахна Кейт.
— Знам. Много страшна история. Да спра ли?
— Моля те, чичо Питър.
Той се разсмя.
— Добре, добре. И така, дървосекачите стигнали до дървото с Елизабет и феите вътре. Това било много величествено дърво, високо, клонесто, с голям листак. Вълшебно дърво. И когато един дървосекач замахнал с брадвата си, кралят си променил намеренията. Дървото било прекалено красиво, за да бъде отсечено. Сигурен съм, че горските създания милеят за това дърво, така както аз милея за дъщеря си, рекъл той. Няма да е правилно да им го взема само защото съм изгубил нещо, което обичам. Всички да оставят брадвите си, приберете се у дома и оставете мен и съпругата ми да скърбим за дъщеря си, която никога повече няма да видим. Много тъжно било. Всички заплакали. Родителите на Елизабет, дървосекачите, дори кралицата на феите, която чула всяка дума. Защото знаела, че Елизабет никога не може да стане нейна истинска дъщеря независимо колко силно го желаела. Затова я уловила за ръка, извела я от дървото и рекла: Ваши величества, моля простете ми. Аз взех дъщеря ви. Исках да си имам дъщеричка толкова силно, че не можах да устоя. Но знам, че тя принадлежи на вас. Толкова много съжалявам, много съжалявам. А знаеш ли какво рекли кралят и кралицата?
— Отсечете ѝ главата?
Питър потисна смеха си.
— Напротив. Въпреки всичко случило се, те били толкова щастливи, че си върнали дъщерята и така трогнати от угризенията на кралицата на феите, че решили да я възнаградят. Издали кралски указ феите да бъдат оставени на мира и че всички деца от кралството трябва да си имат свой приятел фея. Затова и до ден днешен само децата могат да ги виждат.
Кейт се беше умълчала.
— И така ли свършва?
— Горе-долу, да — почувства се леко объркан. — Не съм разказвал много приказки. Как се справих?
Момичето поразмисли, после рязко кимна.
— Хареса ми. Хубаво история. Разкажи ми друга.
— Не съм сигурен, че знам друга. Не си ли вече уморена?
— Моля те, чичо Питър.
Нощта беше ясна, звездите сияеха. Всичко беше спокойно, цареше пълна тишина. Питър се замисли за Кейлъб, осъзна със сила, която го изненада, колко много му липсва момчето, как копне да го прегърне. Алиша имаше право, както и Тифти. Но най-вече Ейми. Той те обича, да знаеш. Истината го изпълни като дъх от зимен въздух. Питър щеше да се прибере у дома и да се научи да бъде баща.
— Ами добре…
Разказва, разказва. Разказа ѝ всички приказки, които знаеше. Когато свърши, Кейт се прозяваше. Тялото ѝ се беше отпуснало в ръцете му. Свали ципа на анорака си, завъртя я на скута си и я загърна с него.
— Студено ли ти е, миличка?
Гласът ѝ беше почти нечут.
— Не-е.
Тя се сгуши в него. Още едно минута, помисли си Питър, и затвори очи. Още една минута и ще я внеса вътре. Почувства топлия дъх на Кейт върху шията си, гърдите ѝ се вдигаха леко срещу неговите, надигаха се и спускаха като вълни на плажа. Минутата измина, след това втора, трета… и вече Питър никъде нямаше да ходи, защото спеше дълбоко.
Лушъс Гриър се бръснеше в банята на аптеката.
Денят и най-вече нощта бяха преминали в лавина от задължения. Среща на Съвета по жилищата, по време на който Юстас се беше опитал най-напред да обясни отново смисъла и след това да разясни справедливостта на лотарийния принцип на евакуацията и отчитането на статистическите данни, където се откриваха множество повторения, някои ги допускаха неволно, други го правеха нарочно, за да увеличат шансовете да бъдат избрани; свада пред ареста заради група от трима помагачи, които, полуживи от глад, след седмици криене в неизползван склад направили опит да се върнат, но били пресрещнати от малка тълпа, която наблюдавала сградата; девет сватби, които беше поискал да бъдат сключени официално, когато един от мировите съдии се разболя (всичко, което Лушъс трябваше да направи, беше да прочете четири изречения от карта, но въпреки това го изненадваше колко му тежи да ги произнесе на висок глас); първото официално събиране на помощните евакуационни отряди, разпределението на отговорностите им в подготовка за първото заминаване и така нататък, и така нататък. Ден с проблеми, втори, трети; Лушъс не можеше да си спомни какво и дали е ял, едва подвиваше крак през деня и въпреки това ето го тук, след полунощ, как се взира в своето прошарено, космато лице в огледалото, взел бръснач в едната ръка и чифт ножици в другата.