Днес. Кой ден беше днес? Тръгна към първия салон и постепенно осъзнаваше, докато сякаш разумът ѝ се надигаше на пръсти, за да надзърне над голям камък, че е дръпнала завесата настрани, за да погледне навън. Не, нямаше никакъв вестник. Нито „Денвър Пост“, нито „Ню Йорк Таймс“, нито боклучавите квартални творения, които веднага отиваха в контейнера за смет. През стъклото дочуваше високото жужене на летните насекоми по дърветата. Обикновено се виждаха по една-две коли да минават бавно, пощальонът подсвиркваше, докато върви по улицата, някоя бавачка буташе бебешка количка, но не и днес. Ще се прибера, щом науча повече. Остани у дома, заключи вратите. Не излизай при никакви обстоятелства. Лайла си спомни какво ѝ каза Дейвид, после тя стоеше на прозореца и наблюдаваше как колата му — една от онези, движени с водород тойоти — безшумно се спуска по алеята. Свети Боже, дори колата му беше добродетелна. Вероятно папата караше точно такава кола.
Ама това не беше ли куче? Лайла приближи лице до стъклото. Кучето на семейство Джонсън едва креташе по средата на улицата. Джонсънови живееха две преки по-надолу, двамата имаха вече пораснали деца, които живееха другаде — дъщеря им беше женена някъде, синът им учеше в колеж. Масачузетския технологичен? Колтек? Един от двата. Госпожа Джонсън („Наричай ме Санди!“) беше първата съседка, която се появи на вратата им в деня, в който се нанесоха, с кекс и сърдечни поздравления. Лайла я виждаше почти всяка вечер, когато не беше на повикване, понякога в компанията на съпруга ѝ Джеф, как разхождат Роско, голям, ухилен, златист ретривър, толкова послушен, че се хвърляше по гръб на настилката, когато някой наближи. (Извинете проклетото ми дружелюбно куче, казваше Джеф.) Това отвън беше Роско, но имаше нещо нередно. Не изглеждаше същият. Ребрата му стърчаха като ключове на ксилофон (Лайла се развълнува за миг от спомена как свири на глокеншпил в училището и подрънква мелодията на детската френска песничка „Братко Жак“), а и вървеше смущаващо безцелно, стиснал нещо в челюсти. Нещо… провиснало. Дали Джонсънови знаят, че е тръгнал да скитори? Дали да не им позвъни? Но телефоните не работеха, а тя беше обещала на Дейвид да не излиза. Със сигурност някой ще го види и ще си каже: Ей, това е Роско, сигурно е избягал.
Проклет да е Дейвид, помисли си тя. Толкова себичен можеше да е, толкова несхватлив, седи навън, занимава се с Бог знае какво, докато тя е тук, без вода, без телефон, без ток и цветът на детската стая е сбъркан. Дори не се приближаваше до онова, което искаше! Оставаха ѝ само двайсет и четири седмици, но тя знаеше колко бързо стават нещата. В едната минута ти остават още месеци, а в следващата вече бързаш към вратата на дома си посред нощ с малката си чанта с багаж и караш презглава към болницата — и ето те отново под лампите, пъшкаш, сумтиш, връхлитат те контракциите, надвиват те и докато бебето ти не се роди, нищо друго не е важно. А през мъглата на болката ще чувства как една ръка я държи, ще отвори очи и ще види до себе си Брад с израз на лицето, за който няма дума, прекрасен ужасен израз на безпомощност, и ще чуе гласа му Напъвай, Лайла, почти успя, още един напън и всичко ще приключи, и така и става: събира последните си сили и открива, че може да направи това последно усилие, и изтласква бебето навън. В спокойствието, което следва, докато Брад ѝ подава магическия подарък под формата на вързопче, по страните на лицето ѝ се стичат реки от щастие, изпълнена е със съзнанието, че е избрала този мъж измежду всички, защото просто така е трябвало да стане и че твоето бебе, Ева, това топло ново същество, което сте създали заедно, е именно това, те двамата, събрани в едно.