Шейсет и девет
Шофьорът този път беше жена. Ейми остави табелката и влезе в колата.
— Как си, Ейми? — подаде ѝ ръка. — Аз съм Рейчъл Ууд.
Здрависаха се. За миг Ейми остана безмълвна, запленена от красотата на жената: лице с фини, добре сложени кости, като издялани от най-фини инструменти; кожа, която сияеше от младост и здраве; стройно, силно тяло, с фино оформени мускули по ръцете. Косата ѝ, прибрана назад в конска опашка, беше руса със златисти кичури. Носеше дрехи, за които Ейми знаеше, че се използват за тенис, макар това знание да идваше отдругаде, идеята за самия тенис някак не беше свързана с нищо. Очила с малки скъпоценни камъни, гравирани в дръжките им, стояха вдигнати високо на главата ѝ.
— Съжалявам, че не дойдох по-рано да те взема — продължи Рейчъл. — Антъни реши, че може би първия път ще искаш да видиш познато лице.
— Радвам се да се запозная с теб — рече Ейми.
— Много мило, че го казваш — Усмихна се и се показаха зъбите ѝ, които бяха малки, прави и бели. — Сега си сложи предпазния колан.
Плавно се отдалечиха от надлеза. Всичко си беше същото като последния път — същите къщи, магазини, паркинги, същата блестяща лятна светлина, същият зает свят, който фучеше покрай тях. В дълбоката кожена седалка Ейми се почувства така, сякаш се е потопила във вана. Рейчъл, изглежда, се чувстваше напълно като у дома си зад волана на огромната кола и си тананикаше тихо някаква мелодия, докато уверено шофираше през трафика. Когато голям пикап спря внезапно пред тях и препречи улицата, Рейчъл включи мигача и ловко заобиколи.
— За Бога — въздъхна тя, — какви хора само. Къде са се учили да шофират? — погледна бързо към Ейми и отново насочи погледа си към пътя. — Не си те представях точно така, трябва да призная.
— Не си ли?
— О, не го казвам в лошия смисъл — успокои я Рейчъл. — Изобщо не искам да кажа това. Честно казано, ти си красива като картинка. Де да имах и аз кожа като твоята.
— И какво ми е различното?
Тя се подвоуми, подбираше думите.
— Ами мислех си, че ще си по-млада.
Продължиха. Внезапното пристигане на Ейми на това място леко я беше дезориентирало и емоционално объркало. Но минутите течаха и усещаше как умът ѝ се отваря към заобикалящите я обстоятелства, образите и отговорите на тях ставаха все по-определени. Колко забележително беше всичко, мислеше си Ейми. Колко невероятно впечатляващо. Бяха в кораба, Шеврон Маринър, но нямаше никакво физическо свидетелство за това, както и преди с Улгаст, всяка подробност от сцената беше абсолютно точно възпроизвеждане на действителността. Може би беше истинско в някакво друго измерение на света. Кое в крайна сметка беше „истинско“?
— Точно тук спрях с него за пръв път — Рейчъл посочи през прозореца към участък от магазини. — Мина ми през ума, че може да му хареса да хапне понички. Понички, представяш ли си? — преди Ейми да ѝ отговори, тя продължи: — Чуй ме само как ти обяснявам всичко подробно. Сигурна съм, че знаеш всичко за това. И си уморена, предполагам, след такова дълго пътуване.
— Няма нищо — рече Ейми. — Нямам нищо против да го чуя.
— Такава гледка беше — тъжно поклати Рейчъл глава. — Горкият човек. Сърцето ми се скъса. Казах си, Рейчъл, трябва да направиш нещо. Веднъж в живота си измъкни главата от пясъка. Но пак мислех за себе си, разбира се, както обикновено. Това е проблемът. Имам достатъчно поводи за съжаления, стигат за сто живота. Не го заслужавах, ни най-малко.
— Според мен той не мисли така.
Рейчъл забави колата и зави по уличка.
— Наистина е удивително, да знаеш. Онова, което правиш. Той от толкова време е страшно самотен.
Скоро спряха пред къщата.
— Ами пристигнахме — обяви Рейчъл с жизнерадостен глас. Паркирала беше колата, но не беше загасила двигателя, точно както беше направил и Улгаст. — Удоволствие беше да се запозная с теб, Ейми. Внимавай като слизаш.
— Защо не дойдеш с мен? Знам, че иска да те види.
— О, не — каза Рейчъл. — Колко мило, че го искаш, но не става така, опасявам се. Правилата не разрешават.
— Какви правила?
— Ами… правилата.
Ейми почака, но тя нищо не каза. Оставаше ѝ само да слезе от колата. През отворената врата тя се обърна към Рейчъл, която чакаше с ръце върху волана. Въздухът беше тежък и топъл под зелените корони на дърветата, насекоми жужаха със силната си, хаотична музика като ноти от оркестър, който акордира инструментите си.
— Кажи му, че мисля за него, нали? Кажи му, че Рейчъл му изпраща любовта си.