Седемдесет
Дойде при нея за последен път. Или тя отиде при него. Отидоха един при друг, за да си вземат последно сбогом.
За Улгаст започна като усещане за абстрактно движение. Той беше като в някаква пустота, носеше се през безкрайно пространство, макар малко по малко сцената да се разтвори, пространствените и времевите му параметри бяха здрави и осъзна, че кара колело. Колело! Това вече беше странно. Защо караше колело? Не беше карал от години, като момче много обичаше: чувството на истинска свобода, жироскопично издигане, енергията на тялото му течеше през този удивителен механизъм, който го съединяваше с вятъра. Улгаст беше на колело, караше по път из прашни поля, а Ейми беше до него на свое собствено колело. Този факт го изненада ни повече, ни по-малко от всичко друго в сцената, то просто беше, точно както Ейми беше и момиченце, и пораснала жена, и известно време караха заедно, без да говорят, но самата идея за времето беше някак странна. Колко беше часът? От кога караха така? Часове, може би дори дни, а светлината си оставаше все същата — постоянен сумрачен здрач, който обгръщаше цветовете на всичко, което го заобикаляше, със златиста светлина: полетата и дърветата, праха, който се надигаше под колелата му, малките бели силуети на къщите в далечината. Всичко беше много близо, всичко беше много далеч.
— Къде отиваме? — попита Улгаст.
Ейми се усмихна.
— Наблизо.
— Какво е… това място?
Не каза нищо друго. Продължиха пътя си. Сърцето на Улгаст беше пълно с топлина и задоволство, сякаш отново е момче: момче, което кара колело по залез и чака да го повикат да се прибере.
— Уморен ли си? — попита Ейми.
— Никак даже. Чудесно е.
— Защо не спрем на хребета на следващия хълм?
Спряха. Под тях се ширна зелена долина. В далечината имаше къща: сгушена в дърветата, малка, бяла, като останалите, с веранда и черни капаци. Ейми и Улгаст оставиха колелата на земята и тихо постояха заедно. Нямаше никакъв вятър.
— Каква гледка — рече Улгаст. — Мисля, че знам къде съм.
Ейми кимна.
— Странно — пое дълбоко дъх и бавно издиша. — Не помня точно как стана, но предполагам, че така е най-добре. Винаги ли е така?
— Не съм сигурна. Мисля, че понякога е.
— Помня как мислех, че трябва да съм смел.
— Ти беше. Най-смелият човек, когото съм виждала.
Той се замисли.
— Ами това е хубаво. Радвам се да го чуя. Накрая предполагам, че всеки човек това пита — погледът му се зарея над долината. — Тази къща. Трябва да отида там, нали?
— Мисля, че да.
Той се обърна да я погледне. Измина секунда, после се усмихна на откритието.
— Почакай. Ти си влюбена. По лицето ти познавам.
— Мисля, че да.
Улгаст поклати учудено глава.
— Проклет да съм. Виж ти. Мъничката ми Ейми, пораснала, влюбена. А той обича ли те, този човек?
— Мисля, че ме обича — каза тя. — Надявам се да ме обича.
— Ще е глупак, ако не те обича. Можеш да му го кажеш.
За миг и двамата се умълчаха. Ейми чакаше.
— Е — започна той. Гласът му беше станал дрезгав от вълнение. — Предполагам, това означава, че работата ми тук е приключила. Май винаги съм знаел, че този ден ще дойде, ще ми липсваш, Ейми.
— И ти ще ми липсваш.
— Това винаги е най-трудното, че ми липсваш. Мисля, че затова не можах да си тръгна. Все си мислех: Какво ще прави Ейми без мен? Странно как накрая се оказва обратното. Предполагам, че всички родители се чувстват така. Но с тебе е различно — думите заседнаха в гърлото му. — Хайде да не се помайваме, става ли?
Тя го прегърна. И тя плачеше, но не от тъга. Макар че имаше и малко тъга.
— Всичко ще е наред с мен, обещавам.
— Как да съм сигурен?
В другия край на долината в края на полето вратата на къщата се отвори.
— Защото това е раят — каза Ейми. — Той е отваряне на врата в къщата в здрача и всички, които обичаш, са там — тя го прегърна здраво. — Време е да се прибираш у дома, татко. Задържах те, колкото можах, но е време да си тръгваш вече. Те те очакват.
— Кой ме очаква, Ейми?
На верандата се появи жена, държеше бебе на ръце. Ейми се отдръпна и докосна бузата му, по която имаше сълзи.
— Върви и виж — рече тя.
Седемдесет и едно
Събуди се на студа. Виждаше звездите. Стотици звезди, хиляди, милиони. Звездите, които бавно вървяха по своите орбити, въртяха се над лицето ѝ, някои от тях падаха. Алиша наблюдаваше как падат, броеше секундите. Хиляда и една, хиляда и две, три хиляди и три. Пресмяташе времето на падането им, докато прекосяваха небесата, и докато правеше това, стигна до заключението, че светът е там, където го беше оставила и все още беше жива.