Да видим дали съм ви разбрал правилно — бавно произнесе председателят и наклони скръстените си ръце към масата. Гилдър усети как капка пот се стече от сгъвката на мишницата му надолу. Решили сте да предизвикате мутация в стар вирус, с чиято помощ да трансформирате дузина осъдени на смърт затворници в неунищожими чудовища, които живеят от кръв, и сте възнамерявали да го пазите в тайна от всички, така ли?
Ами „решили“ не е точната дума. Гилдър беше станал част от ОСО след началото на проекта. Дошъл беше от администрацията и по проекта вече бяха разпилени толкова много пари и толкова много часове бяха преминали в безсмислено бъхтене, че и да искаше, нямаше как да го спре. Проект „Ной“ се командваше от толкова неясна йерархична верига, че дори Гилдър не знаеше къде се крие началото ѝ — вероятно в Управлението по национална сигурност, макар да имаше усещането, че цялата работа стигаше далеч по-високо, вероятно до Белия дом. Но докато седеше пред командващите видовете въоръжени сили, разбра, че подобно уточнение е безсмислено. Гилдър беше прекарал три десетилетия в работа за управления, в които огромна част от работата беше така засекретена, че в крайна сметка никой за нищо не носеше отговорност. Все едно че идеите покълваха от само себе си. Да сме направили какво? Нищо подобно не сме направили. И после всичко отиваше в машината за унищожаване на хартия. Тъкмо това щеше да се случи със Специални оръжия, вероятно дори със самия Гилдър.
Междувременно вината трябваше да се разпредели на дребно. Срещата скоро се превърна в състезание по надвикване. Гилдър поемаше обида след обида. Отдъхна си, когато го изгониха от залата, защото знаеше, че положението е извън контрола му. Занапред военните щяха да разрешават създадения проблем така, както разрешаваха всички проблеми: разстрелваха всеки, изправил се пред тях.
От гледна точка на настоящия момент вероятно Гилдър беше представил положението по-смекчено. Но предвижданията на Центъра за контрол на заболяванията бяха красноречиви. След три, най-много четири седмици вирусът щеше да покоси Чикаго, Сейнт Луис, Солт Лейк. След шест седмици щеше да стигне до крайбрежията.
Вампири, Иисусе Христе. Какво си е въобразявал?
Какво са си въобразявали всички?
И въпреки това нямаше съмнение, че Лиър работи по някакъв въпрос. Великият Джонас Лиър — дори Гилдър беше чувал за работата му, биохимик от Харвард с коефициент на интелигентност около милиард, който всъщност беше създателят на научната област палеовирусология и изнамираше и възкресяваше древни организми за съвременно приложение. В неговите професионални среди се смяташе, че Лиър със сигурност един ден ще получи Нобелова награда. Признаваше, че използването на осъдени на смърт вероятно не е бил най-брилянтният ход. В тази посока бяха надминали себе си. И със сигурност Лиър се бе поизложил. Но трябваше да се признае, че идеята има потенциал. Например в частта с безсмъртието. Вечният живот. Напоследък се оказа, че този въпрос съвсем лично засяга Гилдър.
Единствената му надежда беше момичето.
Ейми БФ. Трийнайсетият обект на изследванията, отвлечена от метох в Мемфис, Тенеси, където майка ѝ я изоставила. Гилдър имаше известни угризения, задето беше дал съгласието си за отвличането. Дете, милостиви Боже. Нямаше как да остане незабелязано. И не остана. Докато Улгаст я доведе, кой ли не вече от целият полицейски състав, патрулиращ по магистралите на Оклахома, до шерифите претърсваха щата за нея, а Ричардс — кретенът му с кретен — беше осеял с трупове километър и половина. Монахините в метоха — застреляни, докато спят. Двама полицаи от малък град. Шестима души в кафене, чието единствено прегрешение било, че дошли да закусят по времето, когато там е бил Улгаст с момичето.
Но молбата за момичето беше дошла от самия Лиър и Гилдър не можеше да му откаже. Всеки от пандизчиите беше инжектиран с леко модифициран щам на вируса, въздействието му обаче си оставаше същото. Преминаваха през заболяване, кома и преобразявано на външния вид, а накрая се оказваше, че висят с главата надолу от тавана и нагъват заек. Щамът на Ейми беше различен. Той не идваше от Фанинг, биохимика от Колумбийския, заразен при злополучната експедиция на Лиър до Боливия. Вирусът на Ейми идваше от групата туристи, от които беше започнала цялата история — пациенти в последен стадий на рак, отишли да се повеселят на пътешествие в джунглата с туристическа агенция за екологичен туризъм, кръстена „Последно желание“. До месец всичките бяха измрели: удар, сърдечен пристъп, аневризма или пък телата им се бяха пръснали. Само че междувременно показали забележително подобрение в състоянието си: на един от тях отново му израснала коса, а всичките починали, оздравели от рака. Да се разнищват намеренията на Лиър беше безсмислено, вероятно е стигнал до извода, че този щам на вируса е отговорът. Номерът бил да се запази животът на първия обект. Затова избрал Ейми, малко и здраво момиченце.