Понякога да се разговаря с Нелсън беше като да се озаптява петгодишно хлапе. Гениално петгодишно хлапе, но все пак…
— Изплюй го вече, моля те.
Нелсън сви рамене.
— Ако се съди по настоящото положение, въз основа на най-новите предвиждания, изглежда, разполагаме с още по-ограничен срок. От порядъка на трийсет и девет дни.
— Докато стигне крайбрежията ли, имаш предвид?
— Ами, не точно.
— Какво тогава?
— Целия континент Северна Америка.
Мрачна сянка легна върху лицето на Гилдър, прииска му се да седне.
— Отговорът вече се подготвя в Центъра — продължи Нелсън. — Предполагам, че ще се опитат да изпепелят огнищата на вируса. Ще започнат с населението на центровете и ще продължат с всички останали.
— Всемогъщи, Боже!
Нелсън се намръщи.
— Това е малка цена като цяло. Ако бях президент на Русия например, знам как щях да постъпя. Нямаше да позволя да прехвърли Атлантика.
Имаше право и Гилдър го знаеше. Осъзна, че дясната му ръка трепери. Улови я с лявата, опита се да овладее спазмите и едновременно с това жестът му да изглежда естествен.
— Добре ли си, шефе?
И десният му крак се разигра. У него се надигна непонятно желание да се разсмее. Вероятно от напрежението. Преглътна с усилие, в гърлото му се надигна горчилка.
— Намерете момичето.
Щом Нелсън излезе, Гилдър поседя в кабинета си още няколко минути. Мъчеше се да се съвземе. Треперенето премина, но смехът все така напираше — завоалирано наричаха този симптом „емоционална невъздържаност“. Накрая се предаде и от гърлото му излезе единично пролайване, което му донесе облекчение. Иисусе, звучеше като обсебен. Надяваше се никой отвън да не го е чул.
Излезе от сградата, изкара колата си от гаража — бежова тойота камри — и потегли към стаята си в Арлингтън. Искаше да се изкъпе и преоблече, но изведнъж това занимание му се стори някак като работа, сипа си скоч и запрещраква каналите на телевизията. Много бързо всички телевизии, та чак и синоптичния канал, прогласиха опасното положение с интригуващи надписи („Нацията в криза“ и т.н.) и по лицата на всички водещи се изписа тревога и недоспиване, особено при тези, които отразяваха събитията иззад някоя магистрала някъде си — на фона на житни ниви, нескончаеми върволици от коли, които пъплеха покрай тях сред ширеща се какофония от вой на клаксони. Цялата страна сякаш действаше като повреден механизъм на неравни и безпомощни тласъци, все едно е на погрешна предавка. Погледна часовника си: 8:05. След по-малко от час половината от страната щеше да потъне в мрак.
Надигна непокорното си тяло от дивана и изкачи стълбите. Стълби — едно бъдещо притеснение. Какво щеше да прави, когато вече нямаше да може да се изкачи по стълбите? Това обаче едва ли имаше вече значение. В банята пусна душа и свали бельото си, а докато потече топлата вода, стоя пред огледалото. Странното беше, че не изглеждаше болнав. Може би малко поотслабнал. Имаше един период, когато се възприемаше като атлет — беше част от отбора по атлетика на колежа Боудън — но тези времена бяха далечно минало. Работата му с изискванията си за секретност беше направила невъзможен брака за него, но доста след като прехвърли четирийсетте, Гилдър беше успявал да поддържа такава форма и отношения, че дори жените да не се обръщат след него, поне да му запълват времето. Поредица от дискретни връзки с жени, осведомени за положението. Гордееше се с добре управляваното качество на тези връзки, но един ден всички просто бяха прекъснали. Погледи, на които би могло да се отговори, просто се плъзгаха от него, разговорите, които преди служеха за изкусни увертюри, водеха до задънена улица. Подобно развитие беше неизбежно, предполагаше Гилдър, но не можеше да му се радва. Оглеждаше отражението си, преценяваше се критично. Лице с квадратна челюст, което някога изглеждаше сурово, но кожата отдавна беше провиснала на челюстите. Оредялата му и изтъняла коса беше вчесана назад върху темето му в неуспешен опит да прикрие призрачно белия му скалп. Под очите си имаше торбички, талията му се беше превърнала в търбух, краката му бяха кльощави и наглед хилави. Неприятна гледка, но нищо, което да не е приел като неминуем упадък, съпътстващ края на средната възраст.
Никой никога не би предположил по вида му, че умира.