Взе си душ и си облече чист костюм. В гардероба му нямаше почти нищо друго; костюми в приглушени цветове с две копчета — обикновено в тъмносиньо, понякога в сиво с фино райе, понякога поплин каки през лятото — съчетани с бледосиня или искрящо бяла риза и вратовръзка, неутрална колкото Швейцария. Костюмите му бяха толкова неотлъчно свързани с неговото себеусещане, че без тях се чувстваше гол. Като внимаваше за равновесието си, слезе по стълбите към дневната, където телевизорът прилежно пролайваше нескончаемите лоши новини. Нямаше апетит, но въпреки това сложи в микровълновата да се подгрява замразена лазаня и стоя пред нея, докато секундите течаха. Седна на масата и се насили да се храни. Диазепамът правеше всичко блудкаво и придаваше метален привкус на храната, пък и сковаността на гърлото му не беше отзвучала, като да носеше яка с два размера по-малка. Лекарят му беше предложил да опита млечни шейкове или нещо лесно за преглъщане като макарони, но не можеше да си наложи да прибягва до бебешка храна. От тук насетне нещата щяха да вървят надолу.
Хвърли недоядената лазаня в кофата за боклук и отново погледна часовника си. Малко след девет. Добре, каквото и да ставаше в средната част на страната, то си ставаше. Нелсън щеше да му позвъни при необходимост.
Излезе от къщи и потегли към Маклийн. Очакваше го злокобно задължение, но Гилдър нямаше друго. Пред отдалечената от пътя сграда лежеше широка зелена морава, на отклонението имаше табела ВЪЗСТАНОВИТЕЛЕН ЦЕНТЪР ШЕДОУДЕЙЛ. На рецепцията Гилдър показа шофьорската си книжка на сестрата, после продължи по коридора, който миришеше на медикаменти, тръгна покрай картините масово производство, със зелени поля и слънчеви залези. Мястото беше притихнало, дори за този час. Обикновено се виждаха санитари, пациенти, които все още можеха да се радват на компанията на други хора в общите помещения. Тази вечер беше като в гробница.
Стигна до стаята на баща си, внимателно почука и отвори вратата, без да изчака отговор.
— Татко, аз съм.
Баща му седеше в количката си до прозореца. Челюстта му висеше, мускулите на лицето му бяха отпуснати като тесто за палачинки. От устата му висеше проточила се слюнка и стигаше до хартиеното лигавче, поставено около врата му. Някой го беше облякъл в лекьосан анцуг и ортопедични обувки с лепящи се връзки. Не даде никакъв знак, че го е познал, когато Гилдър влезе в стаята.
— Как си, татко?
Около баща му миришеше на урина. Болестта на Алцхаймер беше стигнала до стадий, в който вече никого не разпознаваше, но все пак тялото му продължаваше да функционира. Какъв ужас, помисли си Гилдър, самотата на ума. Макар че мълчанието на баща му и чувството за отсъствие да не бяха нещо ново. В живота си — както и сега в смъртта си — той имаше емоционалността на студенокръвно влечуго. Гилдър знаеше, че баща му просто така е бил възпитаван — син на собственици на мандра в малък град, които посещават църква три пъти седмично и сами си колят прасетата — но въпреки това не можеше да се абстрахира от огорчението от детството си, преминало в надежда да спечели вниманието на мъжа, за когото беше невъзможно да даде някакъв израз на привързаност. Желанието му далеч не беше неизпълнимо, ами напълно естествено. Имаше право да иска от баща си да се отнася към него като към свой син поради простата причина че се е родил. Да поиграят на топка в есенните следобеди, да го похвали от страничната линия на игрището, да прояви интерес към живота му. Гилдър беше направил всичко както трябва. Получавал беше хубавите оценки, проявяваше прилежност в залите и на пистите за бягане, получи пълна стипендия за колежа, бързо израсна в кариерата и се превърна в ценен от останалите възрастен. И въпреки всички успехи баща му нямаше какво да каже. Гилдър не си спомняше и един-единствен случай, в който баща му да му е казал, че го обича, или да го е докоснал с обич. Човекът чисто и просто пет пари не даваше за него.
Най-тежка беше участта, паднала се на майката на Гилдър, по природа общителна жена, чиято самота я докара до алкохолизъм, а от своя страна алкохолизмът най-накрая я уби. В по-късните си години Гилдър стигна до убеждението, че майка му е търсела утеха и другаде, че е имала своите любовни забежки. След като настаниха баща му в центъра в Шедоудейл, Гилдър разчисти къщата в Олбъни, в която всичко беше нагоре с краката, с претъпкани чекмеджета и шкафове, и в тоалетката на майка си откри кадифена кутийка от „Тифани“. Когато погледна в нея, намери гривна — гривна с диаманти. Вероятно струваше, колкото баща му — строителен инженер — печелеше за година. Баща му не би могъл да си позволи подобен подарък, а и мястото, на което откри кутийката — скрита в дъното на чекмеджето под куп ръкавици и шалове — изясни на Гилдър, че се е натъкнал на подарък от любовник. Кой ли е бил? Майка му работеше като секретарка в юридическа фирма. Дали не е бил някой от адвокатите от фирмата, в която работеше? Някой, с когото се е запознала там? Или повторно пламнала любов от младостта ѝ? Зарадва се, че майка му е открила все някакво щастие, което да носи светлина в самотното ѝ съществувание, но в същото време откритието го беше потопило в отчаяние, което не отмина със седмици. Майка му беше единственият светъл спомен от детството му. Но животът ѝ, истинският ѝ живот, си беше останал за него скрит.