При всяко посещение при баща му тези спомени го завладяваха и често, докато станеше време да си тръгва, до такава степен се чувстваше отчаян или обзет от неизразена ярост, че с мъка мислеше трезво. На петдесет и седем години беше и въпреки това не спираше да копнее за някакъв проблясък на признание.
Постави единствения стол в стаята срещу количката на баща си. Главата на стареца, плешива като на бебе, беше странно килната към рамото му. Гилдър извади кърпа от масичката до леглото и избърса слюнката от брадичката му. На поднос седеше отворена кутия с ванилов пудинг с нестабилна метална лъжица.
— Как се чувстваш, татко? Как се отнасят с теб?
Мълчание. Но в ума си Гилдър можеше да чуе как гласът на баща му изпълва пространствата.
Ти майтапиш ли се с мен? Я ме виж, за Бога. Дори до кенефа не мога да ида като хората. Всички ми говорят, като че съм дете. Как мислиш, че съм, момченце?
— Виждам, че не си си изял десерта. Не искаш ли малко пудинг? Какво ще кажеш?
Шибан пудинг! Тук само с това ме тъпчат. Пудинг за закуска, пудинг за обяд, пудинг за вечеря. Като сопол е.
Гилдър пъхна пълна лъжица между зъбите на баща си. По силата на някакъв рефлекс старецът примлясна и преглътна.
Виж ме само. Да не мислиш, че съм на излет? Сам да се олигавям, да седя в пикнята си?
— Не знам дали напоследък следиш новините — Гилдър пъхна втора лъжица в устата на баща си — но има нещо, което според мен трябва да знаеш.
Нима? Казвай, каквото имаш, и ми се махай от главата.
А какво искаше да каже Гилдър? Умирам? Че те всички умираха, дори и да не го осъзнават още? За какво щеше да послужи тази информация? Хрумна му мисъл, от която целият се смръзна. Какво щеше да стане с баща му, когато вече нямаше да има никого нито от докторите, нито от сестрите, нито от санитарите? След всичко случило се през последните няколко седмици Гилдър беше толкова зает, че не обмисли тази възможност. Градът обезлюдяваше. Скоро, след седмици или дори след дни, всички щяха да бягат, за да спасят живота си. Гилдър си припомни какво се случи в Ню Орлиънс след ураганите, първо Катрина, а след това Ванеса, историите за възрастните пациенти, изоставени да тънат в собствените им изпражнения, да умират от глад и обезводняване.
Слушаш ли ме, момченце? Седиш си с това тъпо до безкрайност изражение. Какво е толкова на пожар важно, че си дошъл да ми го съобщиш?
Гилдър поклати глава.
— Нищо, татко. Нищо важно — гребна последната част от пудинга, пъхна го в устата на баща си и избърса устните му с кърпата. — Сега да си починеш, а? — рече той. — Ще се видим след няколко дни.
Майка ти беше курва, знаеш и сам. Курва, курва, курва…
Гилдър излезе от стаята. В празния коридор спря и си пое въздух. Гласът беше въображаем, осъзнаваше го. Но въпреки това имаше моменти, когато имаше чувството, че разумът на баща му се е отделил от тялото му и се е вселил в неговото.
Върна се към рецепцията на входа. Сестрата, млада латиноамериканка, решаваше кръстословица.
— Трябва да смените пелената на баща ми.
Сестрата не го и погледна…
— Трябва да се сменят пелените на всички — след като Гилдър не помръдна от рецепцията, тя припряно вдигна поглед от кръстословицата. Очите ѝ бяха много тъмни и с плътна очна линия. — Ще кажа някой да го направи.
— Ако обичате.
При вратата се спря. Сестрата отново се беше заловила с кръстословицата.
— Кажете на някого да преобуе баща ми, мътните ви взели.
— Казах, че ще имам грижата.
Завладя го неудържим порив на гняв. На Гилдър му се прииска да забие молива в гърлото ѝ.
— Вдигнете шибания телефон, ако няма да се заемете сама.
Сестрата изпухтя, вдигна слушалката и набра номер.
— Обажда се Мона от рецепцията. Гилдър от 126 трябва да се преоблече. Да, синът му е тук. Добре, ще му предам — затвори телефона. — Вече щастлив ли сте?