Въпросът беше толкова абсурден, че не знаеше откъде да подхване всичко, което имаше да ѝ каже.
Гилдър нямаше да умре като баща си — тъкмо напротив. Имаше АЛС — амиотрофична латерална склероза, по-известна като болест на Лу Гериг. Основните двигателни функции са първите, които са засегнати, очакваха го мускулни спазми и бавната смърт като напълно безполезен индивид, последвани от изчезването на говора и способността да преглъща. Внезапните изблици на смях или плач бяха загадка — никой не знаеше причината за появата им. В крайна сметка щеше да умре на респиратор, с напълно обездвижено тяло, без да може да се движи, дори да говори. Най-лошото беше, че щеше да запази способността си да мисли и разсъждава. За разлика от баща си, чийто мозък беше засегнат най-напред от болестта, Гилдър щеше да изживее всеки миг от упадъка си в пълно съзнание. Жив мъртвец, без никакъв близък с изключение на някоя намусена медицинска сестра за компания.
Наясно беше, че, след като му поставиха диагнозата, преживя период на силен потрес. Шокът обясняваше налудничавото му поведение по отношение на Шона — това не беше истинското ѝ име, разбира се. В продължение на две години Гилдър я посещаваше всеки втори вторник от месеца, винаги в апартамента, осигурен от работодателите ѝ. Тя беше тъмнокожа, стройна, с леко азиатски очи и достатъчно млада, за да му бъде дъщеря, макар че не това го привличаше — той би предпочел да е малко по-възрастна. Първоначално я откри чрез агенция, но след изпитателен период получи разрешение да ѝ се обажда директно. Първият път беше притеснен като колежанин. Дълго време беше изминало от последния му път с жена и разбра, че се притеснява дали ще се представи на ниво, абсурдно притеснение, погледнато от по-късен момент. Момичето бързо го предразположи и пое развитието на събитията в свои ръце. Ритуалът беше неизменен. Гилдър звънеше на звънеца отвън разнасяше се жуженето му, после изкачваше стъпалата до апартамента, където тя го чакаше на отворената врата, усмихваше му се приветливо, облечена в черна рокля за коктейл и възхитително еротично бельо от коприна и дантела под нея. Разменяха си по някоя шега, каквито си разменяха всички любовници следобед, следваше дискретното оставяне на плика с парите в брой на скрина, после преминаваха към същината на срещата. Винаги Гилдър се събличаше пръв, после наблюдаваше как тя се съблича, оставяше роклята да се смъкне като завеса на пода, преди царствено да я прекрачи. Любеше се въодушевено с него и въодушевлението ѝ не изглеждаше нито престорено, нито твърде професионално и за тези няколко минути разумът на Гилдър постигаше с нищо несравним в живота му покой. По време на оргазма му Шона непрекъснато повтаряше името му, гласът се разтапяше в напълно убедителна имитация на женско сексуално удовлетворение. Гилдър се чувстваше така, сякаш се носи по вълните на тези звуци и усещания, плъзга се по гребена им като сърфист в спокоен бряг.
Защо не те виждам по-често? — питаше го тя след това. Щастлив ли си от нещата, които правя? Няма друга, нали? Искам да съм единствена, Гилдър. Много щастлив, отговаряше той и галеше копринената ѝ коса. Не бих могъл да съм по-щастлив, отколкото съм с теб.
Нищичко не знаеше за нея — поне нищо истинско. Въпреки това в седмиците след поставянето на диагнозата му единственото убежище, което разумът му намираше, беше в идеята, че е влюбен в нея. Споменът сега го притесняваше, психологическият му подтекст беше очевиден — не искаше да умре в самота — но по онова време беше напълно убеден в чувствата си. Той беше лудо, безнадеждно влюбен и не беше ли възможно, дори вероятно, Шона да споделя чувствата му? Това ли имаше предвид тя, когато искаше да бъде единствена за него? Защото онова, което правеха и споделяха един с друг, не можеше да е фалшиво, подобни изживявания двама души можеха да споделят само когато са истински свързани.
Мислите му продължаваха все в тази посока, докато не се вкара в такова състояние, че мислеше само за Шона. Реши да ѝ направи подарък — символ на своята любов. Скъп подарък и достоен за чувствата му. Бижу. Трябваше да е бижу. И не нещо ново, купено от магазина, ами по-лично; диамантената гривна на майка му. Окрилен от решението си, той уви кутийката от „Тифани“ в сребриста хартия и отиде с колата до апартамента на Шона. Не беше вторник, но нямаше значение. Чувствата, които изпитваше, не се вписваха в никакъв график. Позвъни на вратата и зачака. Минутите минаваха, което беше необичайно. Шона винаги отваряше много бързо след звънеца. Отново позвъни. Този път домофонът изпращя и той чу гласа ѝ: