— Моля?
— Хорас е.
Мълчание.
— Не си записан в графика ми. Нали? Може би съм допуснала грешка. Позвъни ли предварително?
— Нося ти нещо.
Домофонът сякаш замря.
— Почакай секунда — каза тя накрая.
Минутите течаха. Гилдър чу стъпки по стълбището. Може би звънецът не работеше. Шона идваше да отвори вратата. Но силуетът, който сви зад ъгъла, не беше на Шона. Беше на мъж. Към шейсетте, плешив и набит, със свинско лице на руски гангстер, облечен в смачкан раиран костюм и разхлабена вратовръзка. Признаците бяха налице, но в превъзбуденото си състояние умът на Гилдър ги отхвърли. Мъжът излезе през вратата и мимоходом хвърли бегъл поглед на Гилдър.
— Късметлия си — смигна му той.
Гилдър забърза нагоре по стълбите. Почука три пъти, почака със засилващо се притеснение, най-накрая вратата се отвори. Шона не носеше рокля, а копринен пеньоар, пристегнат в кръста. Косата ѝ беше в безпорядък, гримът ѝ размазан. Сигурно е дошъл, докато си е подремвала.
— Хорас, какво правиш тук?
— Съжалявам — изведнъж беше останал без дъх. — Знам, че трябваше да позвъня.
— Ако трябва да съм искрена, наистина не е най-подходящото време.
— Само за минутка. Може ли да вляза, моля?
Тя го огледа сдържано, после май омекна.
— Добре. Ще трябва да стане набързо.
Отдръпна се, за да го пусне да влезе. Имаше нещо различно в апартамента, но Гилдър не можеше да каже какво точно. Изглеждаше мръсен, въздухът беше тежък и неприятен.
— Е, това ли е което виждам? — тя гледаше обвитата със сребриста хартия кутийка. — Хорас, не биваше.
Гилдър ѝ я подаде.
— За теб е.
Очите ѝ засияха топло, тя махна опаковката и извади гривната.
— Какво внимание само. Колко красиво бижу.
— Семейно е. Принадлежало е на майка ми.
— Това го прави още по-специално — тя го целуна бързо по бузата. — Дай ми минутка да се поизчистя и веднага се връщам при теб, скъпи.
Заля го титанична вълна на любов. Напрегна цялата си воля, за да не обвие ръце около нея и да не притисне устните си към нейните.
— Искам да се любя с теб. Наистина да се любя.
Тя погледна часовника си.
— Ама разбира се. Щом това искаш. Но не разполагам с цял час.
Гилдър започна да се съблича, трескаво разкопча колана си, изу обувките си. Нещо обаче не беше както трябва. Той долови колебливостта ѝ.
— Не забравяш ли нещо? — попита тя.
Парите. Питаше за парите. Как можеше да мисли за пари в подобен момент? Искаше да ѝ каже, че онова, което споделяха, не можеше да се измери с пари, нещо в този дух, но успя само да каже „не ги нося.“
Тя се намръщи.
— Скъпи, не става така. Наясно си.
Но този път Гилдър до такава степен не беше на себе си, че случващото се едва стигаше до ума му. И освен това стоеше пред нея само по бельо, с панталони, свлечени около глезените.
— Добре ли си? Не ми изглеждаш така.
— Обичам те.
Тя се усмихна безгрижно.
— Много мило.
— Казах обичам те.
— Хубаво, мога да го направя. Няма проблем. Сложи парите на скрина и ще правя каквото поискаш.
— Не нося пари. Дадох ти гривната.
Изведнъж цялата сърдечност и дори дружелюбие изчезнаха от очите ѝ.
— Хорас, в този бизнес се работи с пари в брой, ясно ти е. Не ми харесва какви ги приказваш.
— Моля те, нека правя любов с теб — пулсът на Гилдър кънтеше в ушите му. — Можеш да продадеш гривната, ако искаш. Струва много пари.
— Надали, драги — тя му я подаде с явно презрение. — Не ми е приятно да ти потроша увереността, но това е стъкло. Не знам кой ти я е продал, но трябва да си върнеш парите. Сега си върви, бъди добричък. Знаеш правилата.
Гилдър трябваше да я накара да разбере как се чувства. В отчаянието си посегна към нея, но краката му все още бяха омотани в крачолите на панталоните му. Шона извика и в следващия миг Гилдър се озова проснат на пода. Вдигна лице и се оказа срещу пистолет, насочен към главата му.
— Омитай се.
— Моля те — простена той с натежал от сълзи глас. — Ти каза, че искаш да си единствената в живота ми.
— Много неща казвам. Сега се омитай оттук с жалката си, проклета гривна.
Той криво-ляво се надигна. За пръв път преживяваше подобно унижение. И въпреки това в чувствата му любовта надделяваше. Безнадеждна, меланхолична любов, която жив го разкъсваше.
— Умирам.
— Всички умираме, скъпи — тя посочи с пистолета вратата. — Прави каквото ти казвам, преди да съм ти пръснала топките.
Разбра, че никога повече няма да се изправи лице в лице с нея. Как можа да е толкова глупав? Прибра се у дома, вкара колата в гаража, загаси двигателя и заключи вратата с дистанционното. Седя в колата близо половин час. Не беше в състояние да помръдне. Той умираше. Беше се направил на глупак. Никога повече нямаше да види Шона, защото нищо не означаваше за нея.