И тогава осъзна, че все още седи в камрито. Трябваше само да включи двигателя. Щеше да прилича на унасяне в сън. Нямаше да му се наложи да се сеща за Шона, за Проекта Ной или да живее в затвора на умиращото си тяло, нито да посещава баща си във възстановителния център — приключваха всички неприятни задължения. Всичките му грижи щяха да изчезнат. Воден от необясним за него импулс, свали часовника си и извади портфейла си от джоба, постави ги на таблото — сякаш се готви да си ляга. Вероятно трябваше да напише писмо, така се правеше, но какво би могъл да напише? И на кого?
На три пъти прави усилие да завърти ключа. И трите пъти решимостта му се изпаряваше. А след това се почувства глупаво, така както си седеше в колата — още едно унижение. Не му оставаше друго, освен да си сложи отново часовника, да върне портфейла в джоба си и после да влезе в къщата.
Докато Гилдър шофираше от Маклийн към дома, джобният му компютър издаде жужене. Нелсън.
— Напредват.
— Накъде?
— Навсякъде. Юта, Уайоминг, Небраска. Многобройна група се събира в западен Канзас — замълча. — Не се обаждам за това.
Гилдър тръгна към службата. Нелсън го пресрещна в коридора.
— Уловихме сигнала малко преди залез. Пипнахме го от кула, западно от Денвър, градчето се нарича Силвър Плуум. Наложи се да се понапъна, но понеже от полицията ми дължаха някои услуги, успях да пренасоча една от старите бръмчилки, за да видим не можем ли да съставим картинката.
Накрая показа на Гилдър зърнистата черно-бяла снимка. Не беше на момиче, а на мъж. Стоеше до пикап, паркиран до магистрала. Май пикаеше.
— Кой, по дяволите, е това? Някой от докторите ли?
— Един от хората на Ричардс.
Гилдър се слиса.
— Какви ги говориш?
За миг на лицето на Нелсън се изписа объркване.
— Съжалявам, мислех, че си в течение. Това са осъдени за сексуално посегателство. Един от малките проекти на Ричардс. Поради съображения за сигурност целият персонал от цивилни на шестия етаж е бил съставен от хора, вписани в националния регистър на извършилите престъпления.
— Будалкаш ме.
— Съвсем не — Нелсън увеличи снимката на екрана. — Кой е нашият самотен оцелял от Проект „Ной“ ли? Ами шибан педофил.
Девет
Пикапът спря късно сутринта на втория ден, откакто Грей беше тръгнал на път.
Малко преди пладне слънцето грееше високо на небето. След безсънната нощ в мотел, близо до Лийдвил, Грей беше поел по междущатска 70 някъде около Вейл, после се спусна към Денвър. На изток чак до град Голдън магистралата беше като цяло чиста, но когато започна да навлиза във външния кръг от градски предградия с огромните им търговски центрове и разпрострели се застроени участъци, положението се промени. Цели участъци от магистралата бяха задръстени от изоставени коли и това го принуди да поеме по някакво отклонение. Огромните паркинги, редуващи се покрай магистралата, бяха сцени от замръзнал хаос, с потрошени витрини на магазини, пръснати по земята стоки. И тишината беше различна на това място — тя не се дължеше на липсата на какъвто и да било шум, ами на нещо по-всеобхватно и злокобно. Много от труповете, които видя, бяха обезглавени като провесения мъж от Червения покрив. Грей предположи, че Нула и останалите обичат да късат глави.
Положи всички усилия да не откъсва очи от пътя, да изтласка касапницата в периферията на зрението си. Странната, кипяща енергия, която го беше обзела в „Червения покрив“, не беше стихнала. Мозъкът му бръмчеше като изтръгната струна. Не беше спал ден и половина, но не чувстваше умора. Нито глад, което беше нетипично за него. На Грей обикновено му се налагаше да потиска глада, а сега по някаква причина дори мисълта за храна не му се струваше примамлива. В Лийдвил си беше взел шоколадче с фъстъци и карамел от автомат във фоайето на мотела. Мислеше, че все нещо трябва да сложи в стомаха си, но дори не можа да доближи проклетото шоколадче до носа си. Само от миризмата вътрешностите му се присвиха. Подушваше консервантите в чудото, противната воня на химикали, като от индустриален препарат за почистване на подове.
Когато центърът на града се показа пред погледа му, Грей разбра, че трябва да слезе от междущатската. Нямаше как да заобиколи колите, а колкото повече приближаваше центъра, положението само щеше да се влошава. Откара пикапа на паркинг на супермаркет и провери картата. Най-подходящият маршрут беше да заобиколи търговската част от юг, реши той, но това беше само предположение, изобщо не познаваше Денвър.