— Ами да — едва рече той. — Всички харесват зайчета.
Виждаше как постепенно възприема идеята. Което повдигна друг въпрос. Да предположим, че жената се съгласи да си тръгне — и после? Надали можеше да я остави да си тръгне сама. Чудеше се и колко напреднала е бременността ѝ. Пет месеца? Шест? Не го биваше да преценява тези неща.
— Мисля, че в идеята ви има потенциал — рече жената и кимна с фината си брадичка. — Изглежда, двамата мислим в една посока, господин Грей.
— Казвам се Лоурънс.
Тя се усмихна и му подаде ръка.
— Наричайте ме Лайла.
Чак когато вече седеше във волвото на жената — Лайла всъщност беше оставила пари в брой при касите заедно с бележка, в която обещаваше да се върне — Грей си даде сметка, че някъде между носенето на кутиите до колата и подреждането им в багажника тя беше успяла да го накара да се съгласи да боядиса детската стая. Не си спомняше точно да го е убеждавала, просто го беше убедила, а след това изведнъж вече пътуваха, жената управляваше волвото през обезлюделия град, подминаваше развалините от коли и разлагащите се трупове, преобърнатите военни камиони и все още димящите отломки от опустошените жилищни комплекси.
— Човек си мисли — отбеляза тя, докато заобикаляше обгорялата грамада, останала от камион за куриерски доставки, който едва погледна — че хората ще проявят достатъчно съзнателност, за да позвънят в службата по разчистването, а няма просто да си оставят колите насред пътя.
Бърбореше и за детската стая (наистина беше ударил десетката със зайчетата), продължи да иронизира и Дейвид, за когото Грей реши, че е съпругът ѝ. Грей предположи, че мъжът е заминал нанякъде и я е оставил сама у дома. Може би е била луда и преди събитията, но на Грей не му се вярваше. Случило ѝ се беше нещо лошо, много лошо. Имаше си име за това, той знаеше. Посттравматично нещо си. В основни линии жената знаеше, но не осъзнаваше, а умът ѝ в ужасеното си състояние я защитаваше от истината — истината, която рано или късно щеше да се наложи Грей да ѝ съобщи.
Пристигнаха в къщата, голяма тухлена сграда в стил „Тюдор“, която се извисяваше над улицата. От начина, по който разговаряше с него, вече беше подразбрал, че жената е доста състоятелна, но подобно богатство не очакваше. Грей извади покупките от багажника на волвото — освен боята, тя беше избрала и комплект валяци, ваничка и различни четки — и изкачи стъпалата. На входната врата Лайла се суетеше с ключовете.
— Ключалката винаги леко заяжда.
Побутна вратата с рамо, отвори я и отвътре лъхна застоял въздух. Грей я последва в антрето. Очаквал беше вътрешността на къщата да прилича на замък, с тежки завеси и мебели с обемна тапицерия, висящи полилеи, но изобщо не беше така, приличаше повече на офис, отколкото на място, където се живее. От лявата му страна висок свод водеше към трапезарията, в която имаше дълга стъклена маса и няколко наглед неудобни стола, от дясната му страна беше дневната, голо пространство, в което имаше само нисък диван и огромно черно пиано. За миг Грей остана като замръзнал, безмълвно държеше кутиите с боя и се опитваше да събере мислите си. Подуши нещо — вонящ полъх на неизхвърлян отдавна боклук, който идваше от вътрешността на къщата.
Когато мълчанието се проточи. Грей побърза да го наруши.
— Свирите ли? — попита той.
Лайла оставяше чантата и ключовете си на масичката до вратата.
— На какво да свиря?
Грей посочи към пианото. Тя се извърна да погледне инструмента с някак учудено изражение.
— Не — намръщи се тя. — Идея на Дейвид беше. Малко префърцунена, мен ако питате.
Тя го поведе нагоре по стълбището. Докато се качваха, ставаше все по-спарено. Грей я последва до края на застлания с пътека коридор.
— Стигнахме — обяви тя.
Стаята изглеждаше неестествено уютна в сравнение с размерите на къщата. В единия от ъглите имаше изправена стълба, а подът беше покрит с парчета найлон, залепени за дъските на пода, във ваничка със засъхнала от жегата боя имаше валяк. Грей влезе по-навътре. Предишната боя на стените на стаята беше неутрално кремаво, но някой — Лайла, предположи той — беше прокарала, както ѝ падне, широки ивици жълта боя нагоре-надолу по стените, без да следва някаква последователност. Поне три слоя щяха да са необходими, за да се покрие.
Лайла стоеше на прага с ръце на кръста.
— Вероятно — рече тя и трепна — е очевидно, че не съм кой знае какъв бояджия. Със сигурност не съм професионалист като теб.
Пак започваме, помисли си Грей. Но беше решил да приеме играта и не виждаше причина да я изважда от заблуждението, че знае какво прави.