— Имаш ли нужда от нещо, преди да започнеш?
— Май не — успя да отговори Грей.
Тя се прозя, прикрила уста с ръка. Изглежда, я връхлетя внезапна умора, все едно беше балон, от който бавно въздухът излиза.
— Тогава предлагам да те оставя да поработиш. Отивам да си вдигна краката да ми отпочинат малко.
И излезе от стаята. Грей чу как надолу по коридора хлопва врата. Това не беше ли най-лудото нещо, помисли си той. Със сигурност, когато се събуди в „Червения покрив“, не му и минаваше през ума, че ще боядисва стая за бебе в къщата на някаква богата госпожа. Напрегна слух да чуе други шумове от стаята ѝ, но цареше тишина. Може би най-странното беше, че Грей всъщност нямаше нищо против случилото се. Жената си беше откачалка и доста обичаше да се разпорежда. А тъй като изобщо не го беше попитала какъв е по професия, нямаше как да я разочарова, че не е такъв, за какъвто го взема. Хубаво беше чувството, че някой му има доверие, макар и да не го заслужаваше.
Качи материалите от антрето и се залови за работа. Кой знае колко не се беше занимавал с боядисване, но и боядисването не приличаше на проектирането на космически ракети — бързо улови и свикна с ритъма на работата, а умът му потъна в щастлива празнота. Почти забрави как се събуди в „Червения покрив“, за Нула, Ричардс, Хижата и останалото. Измина час, после два, боядисваше ъглите по дължината на тавана, когато се появи Лайла с поднос със сандвич и чаша вода. Беше се преоблякла в джинсова рокля за бременни с висока талия, която, макар да беше широка, я правеше да изглежда в още по-напреднала бременност.
— Надявам се, че обичаш риба тон.
Той слезе от стълбата, за да вземе подноса. Хлябът беше покрит с дебел слой зелена плесен, миришеше на вкиснала майонеза. Стомахът на Грей се присви.
— Може би по-късно — смутено рече той. — Искам преди това да сложа и втория слой.
Лайла нищо не отвърна, вместо това отстъпи назад, за да огледа стаята.
— Трябва да призная, че наистина изглежда по-добре. Много по-добре. Не знам защо по-рано не бяха помислила за варианта с бялата боя — погледна към Грей. — Надявам се, че няма да ме вземеш за прекалено нахална, Лоурънс, не искам изобщо да се впускам в предположения за каквото и да било, но дали случайно нямаш нужда от място, където да преспиш тази нощ?
Грей не го очакваше, за това не беше помислил. Изобщо за нищо не беше помислил, сякаш отнесеното състояние на жената беше заразно. Но беше естествено тя да поиска от него да остане. След толкова дни, прекарани в самота, нямаше как да го остави да си тръгне — целта беше да го задържи тук. А къде би могъл да отиде той?
— Добре. Разбрахме се — тя се разсмя притеснено. — Трябва да призная, че съм много облекчена. Толкова виновна се чувствах, че те въвлякох в това, дори не те попитах имаш ли място, където да отседнеш. Пък и ти така ми помогна.
— Всичко е наред — каза Грей. — Искам да кажа, че ще се радвам да остана.
— За нищо — разговорът сякаш приключи, но на вратата Лайла се обърна и смръщи нос в отвращение. — Съжалявам за сандвича. Знам, че вероятно не събужда апетита. Все искам да отида на пазар. Но ще ти приготвя хубава вечеря.
Грей работи целия следобед, завърши и третия слой, докато слънцето залязваше в прозорците. Трябваше да признае, че стаята не изглеждаше никак зле. Остави четките и валяците във ваничката, слезе по стълбището и тръгна по главния коридор към кухнята. Както и останалата част от къщата, тя беше обзаведена пестеливо и в модерен стил с бели шкафове, черни гранитни плотове и блестящи хромирани уреди. Въздействието на помещението се разваляше от натъпканите навсякъде торби с боклук, от които вонеше на развалена храна. Лайла стоеше до печката — явно имаше газ — и раздрусваше тенджера на светлината от свещ. Масата беше подредена с порцелан, салфетки и сребърни прибори, дори с покривка.
— Дано харесваш домати — усмихна му се Лайла.
Упъти го към малка стая зад кухнята с мивка. Нямаше вода, с която да измие четките, затова Грей ги остави в мивката и с парцал почисти, колкото можа, ръцете си. Мисълта за доматена супа го отвращаваше, но се налагаше да положи усилия и да се опита да яде — нямаше как да го избегне. Когато се върна, Лайла вече разливаше супата в купи, от които се вдигаше пара. Отнесе купите на масата с чиния бисквити.
— Бон апети.
От първата лъжица му се заповдига. Дори не приличаше на супа. Противно на всички инстинкти, успя да я преглътне. Лайла, изглежда, изобщо не забелязваше състоянието му, трошеше бисквитите в супата и си хапваше. Впрегнал цялата си воля, Грей изяде втора лъжица, след това трета. Усещаше как супата засяда в основата на стомаха му като неподвижна маса. Когато понечи да изяде четвъртата, вътрешностите му се присвиха като притиснати в менгеме.