Изведнъж въздъхна дълбоко, изхлипа сломено и се отпусна в ръцете му.
Известно време, може би цяла минута, останаха така: приклещени в странна прегръдка. Грей беше поразен — не от ожесточената ѝ реакция, която беше предвидима, ами от чистото присъствие на женско тяло в прегръдката му. Колко лека беше! Колко различна от него! Колко време беше изминало, откакто Грей беше прегръщал жена, откакто изобщо беше прегръщал някого? Или е бил докосван от друг човек? Усещаше твърдата закръгленост на корема на Лайла, притисната към него, едно настойчиво присъствие. Бебе, помисли си Грей и за пръв път истинското значение на този факт стигна до съзнанието му. Сред хаоса и разразилата се касапница на полуделия свят тази клета жена щеше да си има бебе.
Грей отпусна хватката си и се отдръпна. Лайла гледаше към пода. Пъргавата, досадна жена, която беше срещнал на стелажа с бои, беше изчезнала, а на нейно място се беше появило крехко, слабо създание, което приличаше на дете.
— Може ли да те попитам нещо, Лоурънс? — попита тя с немощен глас.
Грей кимна.
— С какво си се занимавал преди това?
За миг той не разбра въпроса ѝ, после осъзна, че го пита какво е работил.
— Чистех — отвърна той и сви рамене. — Искам да кажа, че бях портиер.
Лайла поразмисли над думите му, без да даде израз на мислите си.
— Е, мисля, че тук ме побеждаваш — потри нос с опакото на ръката си. — Да ти кажа искрено, не ми се вярва аз изобщо да съм била някаква.
Отново се възцари мълчание. Лайла не откъсваше очи от пода, а Грей се чудеше какво ли ще каже сега. Каквото и да беше, той долавяше, че от думите ѝ зависи тяхното оцеляване.
— Вече загубих дете — каза Лайла. — Момиченце, още бебе.
Грей чакаше.
— Сърцето ѝ, нали разбираш — тя постави ръка на гърдите си. — Имаше проблем със сърцето.
Умълчалият се Грей имаше странното чувство, че през цялото време го е знаел. Ако не точния факт, то поне, че е имало нещо подобно. Все едно гледаше една от онези картини, които отблизо изглеждаха безсмислени, но щом човек се отдръпнеше от тях, изведнъж виждаше изображението.
— Как се казваше? — попита Грей.
Лайла вдигна лицето си, по което имаше следи от сълзи. За миг само го гледаше, очите ѝ бяха преценяващо присвити. Грей се почуди дали е сгрешил, като попита. Въпросът просто му изникна.
— Благодаря, Лоурънс. Вече никой не ме пита за името ѝ. Не мога да ти кажа откога не са ме питали.
— И защо не питат?
— Не знам — леко присви рамене. — Сигурно си мислят, че е лош късмет.
— За мен не е.
Пак се умълчаха. На Грей му се струваше, че към никого не е изпитвал подобно отношение в живота си.
— Ева — каза Лайла. — Дъщеря ми се казваше Ева.
Името сякаш придоби собствено присъствие редом с тяхното. Навън, зад прозорците на къщата на Лайла, се спускаше нощта. Грей осъзна, че е заваляло — тих, напоителен, летен дъжд, който почукваше по прозорците.
— Не съм точно човекът, за когото ме взимаш — призна Грей.
— Не си ли?
Какво ли искаше да ѝ каже? Истината, естествено, или поне някоя от версиите ѝ, но през последния ден и половина представата за истината се беше откъснала напълно от котвата си. Дори не знаеше откъде да започне.
— Всичко е наред — каза Лайла. — Не трябва нищо да ми разказваш. Какъвто и да си бил преди, вече няма значение.
— Може и да има. Имах някои… проблеми.
— Ами това те прави като всички нас, останалите, нали? Още един човек с тайна — тя отвърна поглед. — Това е най-лошото, наистина, когато мислиш за нея. Колкото и да се опитваш, никога никой няма да успее да разбере кой си в действителност. Ти просто си сам в една къща с твоите мисли и друго няма.
Грей кимна. Какво имаше да се казва?
— Обещай ми, че няма да си тръгнеш — каза Лайла. — Каквото и да се случи, няма да си тръгнеш.
— Добре.
— Ще се грижиш за мен. Ще се грижим един за друг.
— Обещавам.
Явно тук свършваше разговорът. Лайла въздъхна уморено и изпъна назад рамене.
— Ами предполагам, че е по-добре да си легна. Очаквам, че няма да си тръгнеш утре при първа възможност. Ако съм те разбрала правилно.
— Според мен така е най-добре.
Погледът ѝ тъжно обходи стаята с блестящите уреди, преливащите торби с боклук и купищата мръсни чинии.
— Много лошо, наистина. Исках да довърша детската стая. Предполагам, че ще трябва да почака — отново се обърна към него. — Само още нещо. Не ме карай да мисля за това.
Грей разбра за какво беше молбата ѝ. Не ме карайте да мисля за света.