Защото понякога, много често, непрекъснато, Лайла Кайл имаше чувството, че бебето, което растеше в нея, не беше ново бебе, напълно нова личност. От сутринта, в която клечеше в тоалетната с пластмасовия прибор за теста между бедрата си и наблюдаваше с нямо удивление как малкото синьо кръстче се появя, тази идея покълна у нея. Бебето не беше нова Ева, нито различна Ева, нито заместител на Ева, тя беше Ева, нейното момиченце, което се е прибрало у дома. Все едно светът беше поправил грешката си, космическата грешка със смъртта на Ева беше заличена.
Искаше ѝ се да разкаже на Брад за това усещане. Даже нещо повече: името му предизвикваше у нея толкова силен копнеж, че се разплакваше. Не беше искала да се жени за Дейвид! Защо Лайла се беше омъжила за Дейвид — лицемерния, надменен, вечно добротворящ Дейвид — когато всъщност все още беше женена за Брад? Особено сега, когато Ева беше на път да се роди, идваше отново да ги направи семейство?
Лайла продължаваше да го обича, там беше работата. Това беше тъжната и печална загадка. Никога не беше спирала да обича Брад, нито той нея, дори за секунда, дори когато любовта им носеше и на двама им прекалено много болка, защото момиченцето им си беше отишло. Разделиха се, за да забравят; нито един от двамата не можеше да го направи в присъствието на другия — тъжна и неизбежна раздяла, като първичното разделение на континентите. Борили се бяха до самия край. Нощта, преди той да си тръгне, куфарите му бяха в коридора на къщата на улица „Марибел“, адвокатите известени. Двамата бяха пролели толкова много сълзи, че вече нито един от тях не знаеше за какво плачат — състояние, толкова общо, колкото и времето, свят от несекващи сълзи — той беше дошъл в спалнята, която отдавна беше напуснал, пъхна се под завивките и за един час отново се превърнаха в двойка, движеха се заедно и безмълвно, телата им продължаваха да жадуват за онова, което сърцата им вече не можеха да понесат. Не си размениха нито дума, а на сутринта Лайла се събуди сама.
Но сега всичко се беше променило. Ева беше на път! Ева буквално беше тук! Щеше да напише на Брад писмо, това щеше да направи. Той със сигурност ще дойде да се погрижи за нея, той беше такъв, винаги можеше да се разчита на Брад, когато нещата се превърнат в ад в кошница. И как щеше да се почувства той, когато открие, че нея я няма? С ободрен от решението дух Лайла се промъкна до малкото писалище под прозорците, затършува из чекмеджето за химикал и лист от бележник. И сега какви думи да подбере? Заминавам. Не знам точно къде. Чакай ме, скъпи. Обичам те. Ева скоро ще бъде при нас. Прости и ясни думи, които елегантно улавяха същината. Доволна, тя прегъна на три листа, пъхна го в плик и написа отстрани „Брад“, подпря го на писалището, за да го види на сутринта.
Отново си легна. Писмото я гледаше от другата страна на стаята, правоъгълник от блестяща белота. Затворила очи, Лайла плъзна ръцете си надолу по твърдата кривина на корема си. Обхвана я усещане за пълното и изведнъж отвътре дойде газообразно подръпване, после отново и отново. Бебето хълцаше. Хълцук! — правеше бебчето. Лайла затвори очи, отпусна се и позволи на чувството да я залее. Вътре в нея, в пространството под сърцето ѝ, един малък живот чакаше да се роди и нещо повече: тя, Ева, си идваше у дома. Денят наближаваше, Лайла знаеше. Умът ѝ се носеше върху потоците на съня като сърфист, който лети по гребена на вълната, в следващия момент вълната щеше да я залее, да я потопи. Ева се беше умълчала под пръстите ѝ. Обичам те, Ева, мислеше си Лайла Кайл и с тази мисъл се унесе в сън.
Десет
Стигнаха до Майл Хай почти към десет. Докато шофираше към търговската част на града, Дани се принуди да си проправя път през лабиринт от барикади: изоставени хъмвита, прикрития за стрелците от купища торби пясък, дори с няколко танка. Над десетина пъти беше принуден да се връща, за да потърси друг път, а след това отново се оказваха блокирани. Най-накрая, когато и последните остатъци от сутрешната мъгла се разсеяха, той откри чист път под магистралата и се изкачи на рампата към стадиона.
Паркингът беше покрит от множество маслиненозелени палатки, потънали в зловещо спокойствие под утринното слънце. Обкръжаваха ги коли, частни автомобили, линейки, патрулни коли, много от тях изглеждаха полупремазани: разбити прозорци, изтръгнати брони, калници, врати. Дани спря автобуса.