Слязоха сред воня на разложение, толкова силна, че на Дани веднага му се доповръща. По-лошо от мама, по-лошо от всички трупове, които беше видял сутринта напът за депото. Приличаше на воня, която може да се просмуче в човек, в носа му, в устата и да се задържи там с дни.
— Ехо! — провикна се Април. Гласът ѝ отекна над паркинга. — Има ли някой? Ехо!
Стомахът на Дани беше свит от лошо предчувствие. Част от него се дължеше на миризмата, но останалото идваше от друго. Отново го обзе онова изопващо нервите чувство.
— Ехо! — отново се провикна Април, свила шепи около устата си. — Чува ли ме някой?
— Може би трябва да влезем — предложи Дани.
— Уж армията трябва да е тук.
— Може вече да са си тръгнали.
Април свали раницата си, отвори горната ѝ част и измъкна чук. Размаха го, като че да провери теглото му.
— Тим, не се отдалечавай от мен. Разбра ли? Никакво скиторене.
Момчето стоеше на долното стъпало на автобуса, притиснало нос.
— Мирише противно — каза той носово.
Април пъхна ръце в презрамките.
— Целият град мирише противно. Налага се да привикнеш. Хайде ела.
И на Дани не му се вървеше, но момичето беше решено. Последва ги, докато си проправяха път през лабиринта от коли. Стъпка по стъпка. Дани започна да разбира какво вижда. Колите бяха разположени около палатките като защита. Както във времената на пионерите, когато заселниците правели кръг с покритите каруци при индианско нападение. Но тук не ставаше дума за индианци. Дани знаеше, а и каквото и да се беше случило тук, то отдавна беше свършило. Някъде имаше трупове — колкото повече вървяха, толкова повече се засилваше вонята — но от труповете нямаше и следа. Сякаш всички бяха изчезнали.
Стигнаха до първата палатка. Април влезе първа, вдигнала пред себе си чука, готова да го размаха. Вътре цареше хаос: обърнати носилки и прекатурени поставки за системи с антибиотици, навсякъде имаше пръснати боклуци — превръзки, ванички, спринцовки. Но тела нямаше.
Погледнаха в друга палатка, после в трета. Навсякъде едно и също.
— Къде са се дянали тогава всички? — попита Април.
Единственото място, в което не бяха погледнали, беше стадионът. Дани не искаше да ходи там, но Април нямаше да приеме отказ. Щом армията е казала да дойдат тук, настояваше тя, трябва да има причина. Тръгнаха по полегатата алея към входа. Април вървеше първа, едната ѝ ръка стискаше ръката на Тим, а другата — чука. За пръв път Дани видя птиците. Огромен черен облак, виещ се над стадиона, дрезгавият им грак сякаш едновременно наруши тишината и я увеличи.
Изведнъж зад тях се чу глас:
— На ваше място не бих влязъл.
Ферарито беше спряло, когато Китридж влезе в паркинга. Докато колата придърпваше като спънат кон, изпод капака и шасито се извиха струйки мазен дим. Нямаше съмнение какво се е случило: при изстрелването на Китридж като ракета от рампата на паркинга — скокът в пространството и твърдото приземяване на настилката — се беше повредил масленият резервоар. Маслото беше изтекло, моторът — прегрял, металът се беше разширил и буталата бяха заяли в цилиндрите.
Съжалявам за колата ти, Уорън. Страхотна кола беше, докато нищо ѝ нямаше.
След като видя положението на стадиона, на Китридж му трябваше известно време да се съвземе. Иисусе, каква сцена. Предвиждал го беше, но да го види с очите си, беше друго. Потресе го до дъно. Ръцете му трепереха. Помисли, че може да е болен. Китридж беше виждал страшни неща в живота си, ужасяващи неща. Трупове в ями, наредени като в строеви ред; цели села обгазени, семействата проснати там, където са паднали, с напусто протегнати ръце в последен опит да докоснат любимия човек; неописуемите останки на мъже, жени и деца, взривени на парчета на пазар от някой лунатик, с привързана към гърдите бомба. Но нищо не можеше и съвсем бегло да се сравнява с видяното на стадиона.
Седеше на капака на ферарито и обмисляше възможностите си, когато чу далечен рев на приближаващ се автомобил. Всеки нерв у Китридж се изопна нащрек. Голям дизелов двигател, ако се съдеше по шума му: бронетранспортьор? Изведнъж по рампата тромаво и шумно се появи сюрреалистичната гледка на голям училищен автобус.
Ти да видиш, помисли си Китридж. Мамицата му. Проклет училищен автобус, като на училищна екскурзия за свършека на света.
Китридж не изпусна от очи автобуса, който спря. Показаха се трима души: момиче с розови кичури, момченце с топчести колене, тениска и шорти и мъж със странна шапка, за когото Китридж предположи, че е шофьорът. Ехо! — извика момичето. — Има ли някого? Кратко съвещание, след което тръгнаха през лабиринта от коли. Водеше момичето.