Вероятно това беше моментът, в който да се обади, помисли си Китридж. Но ако ги предупредеше за присъствието си, това би могло да му навлече множество задължения, които от самото начало се беше зарекъл да избягва. Неговият план не включваше други хора. А планът беше да се махне. Да пътува с малко багаж, да остане жив, колкото може по-дълго, и когато дойде краят, да повлече със себе си, колкото може повече вирали. Последната база в Денвър щеше да направи своето ярко, метеоритно спускане в пустотата.
Само че изведнъж Китридж си даде сметка какво ще се случи. Тримата се бяха запътили право към стадиона. Естествено че натам са тръгнали, нали и Китридж беше направил същото. Те бяха деца, за Бога. С план или не, нямаше как да ги пусне вътре.
Китридж грабна пушката си и се втурна да ги изпревари.
Когато чу гласа му, шофьорът реагира толкова ожесточено, че за миг Китридж замръзна. Мъжът нададе крясък, полетя напред, препъна се в краката си и същевременно заби лице в свивката на лакътя си. Другите побягнаха. Момичето придърпа момченцето към себе си да го защити и се завъртя към Китридж, вдигнала чука.
— Майко мила, кротко — каза Китридж. Насочи пушката към небето и вдигна ръце. — Аз съм от добрите.
Китридж видя, че момичето е по-голямо, отколкото му се беше сторило, някъде около седемнайсет. Розовата коса беше нелепа, по ушите ѝ имаше толкова много обици, че ушите ѝ бяха заковани към главата, но от начина, по който го гледаше, хладнокръвно и без следа от паника, разбра, че струва повече, отколкото показва външният ѝ вид. Изобщо не се усъмни, че би му се нахвърлила с чука или най-малкото би опитала, ако направи и крачка. Носеше тясна черна тениска, джинси, протъркани на коленете, маратонки, гривни от кожа и сребро на двете си ръце и раница в жълтия цвят на лентите за отцепване на местопрестъпления, преметната на раменете ѝ. Момчето явно ѝ беше брат, родствената им връзка беше очевидна не само поради непогрешимото сходство на чертите им — леко чипите им носове с топчести върхове, високите им неочаквано равни скули, очи в еднакво морско синьо, — но и по начина, по който тя реагира и го прикри с ожесточена покровителственост, която стресна Китридж с неприкритото родителско отношение.
Третият член на групата им, шофьорът, беше по-труден за квалифициране. Несъмнено имаше нещо нередно у този тип. Облечен беше в панталони в цвят каки, бяла риза, закопчана до яката, светлорижата му коса беше чорлава и стърчеше от странната му шапка, изглеждаше така, сякаш е била подрязвана с назъбени шивашки ножици. Особеното не беше в тези детайли. Ами в начина, по който се държеше.
Първо проговори момчето. То имаше най-тежкия случай на зализан кичур, който Китридж беше виждал.
— Това истински автомат „Калашников“ ли е? — посочи оръжието му.
— Мълчи, Тим — сестра му го придърпа и вдигна чука, готова да замахне. — Кой сте вие, по дяволите?
Китридж все още беше с вдигнати ръце. За миг реши да приеме, че чукът наистина представлява заплаха.
— Казвам се Китридж. И да — обърна се той към момчето, — това е истински „Калашников“. Само не си въобразявай, че ще ти позволя и с пръст да го пипнеш, младежо.
Лицето на момчето засия от вълнение.
— Това е яко.
Китридж кимна с брадичка към шофьора, който сега упорито гледаше към обувките си.
— Той добре ли е?
— Не обича да го докосват — момичето продължаваше да изучава внимателно Китридж. — Армията каза да дойдем тук. Чухме по радиото.
— Наистина така казаха. Но изглежда, че са ни изоставили. Не мисля, че чух имената ви.
Момичето се подвоуми.
— Аз съм Април. Това е брат ми, Тим. Той се казва Дани.
— Приятно ми е да се запознаем. Април — отправи ѝ най-успокоителната си усмивка. — Сега мислиш ли, че мога да си сваля ръцете? След като всички се запознахме както трябва.
— Откъде взехте автомата?
— Магазин за оръжие. Търговец съм.
— Оръжия ли продавате?
— Най-вече екипировка за къмпингуване и риболов — отвърна Китридж. — Но дават хубава отстъпка. Е какво ще кажеш? Тук всички сме от един отбор, Април.
— Какъв е този отбор?
Той сви рамене.
— На човеците, бих казал.
Момичето го измери с очи. Предпазлива си беше тази Април. Китридж си напомни, че не е просто момиче, ами оцеляла. Каквато и да беше истината, заслужаваше да я приемат сериозно. Изминаха няколко секунди, после тя свали чука.
— Какво има в стадиона? — попита Тим.