— Нищо, което да искаш да видиш — Китридж отново погледна момичето. У нея наистина имаше нещо от атмосферата на месец април, реши той. Странно как понякога се случва така. — Как оцеляхте?
— Криехме се в избата за вино.
— Ами родителите ви.
— Не знаем. Бяха в Телърайд.
Иисусе, помисли си Китридж. Телърайд беше в епицентъра на катастрофата, мястото, откъдето всичко започна.
— Умно сте постъпили. Добре сте се сетили — той отново посочи към Дани. Той стоеше на няколко метра встрани с ръце в джобовете и забил поглед в земята. — Ами приятелят ви?
— Дани ни намери. Чухме го да свири с клаксона.
— Браво на теб, Дани. Бих казал, че това те прави герой на деня.
Мъжът стрелна Китридж изпод очи. Лицето му не изразяваше каквото и да било.
— Добре.
— Защо не мога да видя какво има на стадиона? — отново се намеси Тим.
Април и Китридж се спогледаха: Идеята е лоша.
— Не мисли за стадиона — рече Април. Насочи вниманието си към Китридж. — Да сте видели други хора?
— От дълго време не съм. Това не означава, че няма.
— Но на вас не ви се вярва.
— Вероятно най-умно ще е да приемем, че сме сами.
Китридж разбираше накъде отиват събитията. Само преди час бягаше, спускаше се по сграда и се мъчеше да спаси живота си. Сега беше изправен пред перспективата да се грижи за две деца и мъж, който дори не можеше да го погледне в очите. Но това беше положението.
— Това твоят автобус ли е, Дани? — попита той.
Мъжът кимна.
— Карам по синия маршрут. Номер дванайсет.
Щеше да е по-разумно, ако превозното средство е по-малко, но Китридж предусещаше, че мъжът не би се разделил с него.
— Искаш ли да ни отведеш оттук?
Лицето на момичето замръзна.
— От къде на къде решихте, че идвате с нас?
Китридж се слиса. Не му хрумна, че тримата може и да не искат помощта му.
— Всъщност, нищо, щом така поставяте въпроса. Предполагам, че трябва да ме поканите.
— Защо не мога да видя? — проплака Тим.
Април изви очи.
— Мамка му, Тим, млъкни и забрави за стадиона, разбра ли?
— Каза думата с М! Ще те наклеветя!
— И на кого ще ме наклеветиш!
Момчето изведнъж се озова на косъм да се разплаче.
— Не говори така!
— Слушайте — намеси се Китридж, — не му е сега времето. По мои изчисления ни остават още осем часа дневна светлина. Надали искаме да сме наблизо, падне ли мрак.
В този момент момчето улови възможността, завъртя се на пети и хукна нагоре към входа на стадиона.
Китридж изруга.
— Стойте тук и двамата.
Побегна, куцукайки, но с този негов крак не беше в състояние да го настигне. Докато хване момчето, то вече стоеше, отворило уста пред вратите и онемяло се взираше в игрището. Достатъчни бяха само няколко секунди. Китридж го грабна гърбом и го притисна към гърдите си. Момчето се отпусна и припадна в ръцете му. Изобщо не издаде никакъв звук. Иисусе, помисли си Китридж, защо позволи на хлапето така да му се изплъзне?
Докато стигне до началото на рампата, Тим беше започнал да издава звуци, които приличаха наполовина на хълцане, наполовина на скимтене. Китридж го свали на земята пред Април.
— Какво си мислиш, че правиш? — гласът ѝ беше натежал от гневни сълзи.
— Съ… ъжжалявам — заекна момчето.
— Не можеш да се втурваш така презглава, не можеш! — Разтърси го за ръцете, после го притегли в отчаяна прегръдка. — Хиляди пъти ти казах да не се отделяш от мен.
Китридж се беше приближил до мястото, където стоеше Дани, който наблюдаваше случващото се с ръце, пъхнати в джоба.
— Наистина ли са били сами? — попита той тихо.
— Консуело била с тях — рече Дани. — Но си отишла.
— Коя е Консуело?
Дани вяло сви рамене.
— Понякога тя чака с Тим автобуса.
Нямаше какво толкова да се каже по темата. Може би Дани изобщо не е бил там, но беше спасил две безпомощни деца, чиито родители почти със сигурност бяха мъртви. Това беше повече, отколкото беше направил Китридж.
— Ами ти, приятелю — попита Китридж, — искаш ли да подкараш този твой автобус?
— Къде отиваме?
— Мислех си за Небраска.
Единайсет
Тръгнаха час след зазоряване. Грей взе каквото успя да намери в кухнята, все още изглеждащо годно за ядене — няколко останали консерви със супа, стари бисквити, кутия зърнена закуска и бутилки с вода — и ги натовари във волвото. Той имаше само четката си за зъби, но в коридора се появи Лайла с два куфара на колелца.
— Позволих си своеволието да ти опаковам някои дрехи.