Тръгна по пътеката към празната платформа за наблюдение. Патрулите минаваха през десет минути, повече време не ѝ трябваше. Лампите хвърляха бляскава светлина върху земята отдолу. Ейми затвори очи и прочисти съзнанието си, за да насочи мислите си навън, изпрати ги да се реят над полето.
— Елате при мен.
— Елате при мен, елате при мен, елате при мен.
Плавно се измъкнаха от мрака и дойдоха. Първо един, след него втори, после трети и се подредиха в сияеща редица, клекнали на ръба на мрака. В ума си Ейми чу гласовете им, които постоянно чуваше, гласовете и въпроса им:
Кой съм аз?
Тя чакаше.
Кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз?
Как силно Ейми чувстваше липсата му. Улгаст, човекът който я беше обичал. Къде си? — мислеше си тя, а самотата болезнено раздираше сърцето ѝ, защото, откакто беше започнала промяната у нея, нощ след нощ остро чувстваше отсъствието му. Защо ме остави сама? Само че Улгаст го нямаше — нито във вятъра, нито на небето, нито в шума от бавното въртене на Земята. Мъжът, който беше, вече не съществуваше.
Кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз?
Чака, докато беше безопасно. Минутите изтекоха. После чу стъпки по пътеката, които се приближаваха: часовият.
— Вие сте аз — каза им тя. — Вие сте аз. Сега си вървете.
Те изчезнаха в мрака.
Две
Сто двайсет и два километра южно от Розуел, Ню Мексико
В топлата септемврийска вечер на много километри и на много седмици път от дома лейтенант Алиша Донадио — Алиша Ножовете, Новото създание, осиновена дъщеря на великия Нилс Кофи, разузнавач снайперист от Втори експедиционен корпус от армията на република Тексас, кръстена и положила клетва — долови мириса на кръв във вятъра.
Алиша беше на двайсет и седем години, сто шейсет и седем сантиметра висока, с широки рамене и ханш и червена коса, остригана ниско до скалпа. Очите ѝ, които някога бяха сини, сега светеха с оранжев оттенък като два въглена. Пътуваше с минимум багаж, без нищо излишно. Носеше сандали от срязано платнище с връзки от вулканизирана гума на краката си, протъркани на коленете и на седалището джинси и памучен пуловер с отрязани ръкави, за по-бързо обличане. На гърдите ѝ се кръстосваха два кожени ремъка с по шест стоманени ножа, прибрани в ножниците им — нейна запазена марка, а на гърба ѝ, вързан със здраво конопено въже, висеше арбалетът ѝ. Браунингът 45 калибър, полуавтоматичен, с пълнител за девет патрона, оръжието което пазеше за краен случай, стоеше прибран в кобура на хълбока ѝ.
Осем плюс един, така казваха. Осем куршума за виралите, един за човека. Осем плюс един и край.
Градът се наричаше Карлсбад. Годините бяха свършили своето, помели го бяха напълно като с огромна метла. Все пак още стояха някакви постройки: празни черупки от къщи, ръждясали заслони — изпълнено с умиротворение и разруха доказателство за хода на времето. Целият ден си почива в сянката на една бензиностанция, чийто метален навес някак още се крепеше. На смрачаване се събуди за лов. Уби заек с арбалета, с един изстрел в гърлото, одра го, опече го на огъня от мескит. Късаше си мръвки от бутовете му още докато огънят пращеше под него.
Не бързаше за никъде.
Имаше си своите правила, ритуали. Не убиваше виралите, докато спят. Не използваше огнестрелно оръжие, без да е крайно наложително; огнестрелните оръжия бяха шумни, пипкави и негодни за задачата. Предпочиташе ножа, който беше повратлив, или арбалета, който вършеше работата чисто и безмилостно, и винаги произнасяше благословия в сърцето си. Казваше: „Връщам ви във вашия дом, мои братя и сестри, освобождавам ви от затвора на съществуването ви“. А щом ги убиеше и издърпаше оръжието си от мястото на смъртоносния удар, докосваше дръжката на ножа първо до челото си, после до гърдите, главата и сърцето, освещаваше освобождението на създанията с надеждата, че дойде ли нейният час, смелостта няма да ѝ изневери и тя самата ще се освободи.
Изчака падането на нощта, загаси пламъците на огъня и пое напът.
В продължение на дни следваше широкото поле, обрасло с характерните за равнините шубраци. На юг и на запад личаха тъмните силуети на планините, надигнали се от дъното на долината. Ако Алиша беше виждала море, може би щеше да си помисли, че това място прилича на море. На дъното на необятен, вътрешен океан, а обсипаните с отвори на пещери планини приличаха на останки от гигантски риф, оцелели от епохите, когато по земята и сред вълните са бродели чудовища, надхвърлящи човешките представи.