А пък и Грей харесваше жените. Винаги ги беше харесвал. Другото — с момчетата — беше различно. Там не ставаше дума за това какво харесва или не харесва той, ами за нужда да го направи заради миналото си и онова, което му бяха сторили. Така Уайлдър, психиатърът в затвора, му го беше обяснил. Момчетата бяха натрапчив импулс, така му каза Уайлдър, по този начин Грей се опитвал да върне момента, в който самия него бяха насилили, да го преживее отново и по този начин се мъчеше да го разбере. Грей понечваше да докосне момчетата толкова неволно, колкото и посягаше да се почеше. Много от казаното от Уайлдър му се струваше дивотии, но тази част го накара да се почувства малко по-добре, да научи, че вината не е изцяло негова. Не че това го освобождаваше от кукичката. Грей достатъчно се беше самообвинявал. Всъщност се почувства облекчен, когато го изпратиха надалеч. Старият Грей — онзи, който се спотайваше около детските площадки и кръстосваше бавно около прогимназията в три следобед, а в летните следобеди се промъкваше в съблекалнята на обществения басейн — този Грей беше личност, която той вече не искаше да познава.
Мислите му се върнаха към прегръдката в кухнята. Не ставаше дума за нещо, което се случва между момче и момиче. Грей беше наясно, но не беше и без значение. Случилото се припомни на Грей за Нора Чанг, единственото момиче, с което се срещаше в гимназията. Не му беше точно приятелка, никога нищо всъщност не бяха правили. Двамата бяха заедно в една банда — за един кратък период на Грей му беше хрумнало да свири на тромпет — и понякога след репетиции Грей я придружаваше до дома ѝ, двамата дори не се докосваха, ала въпреки това тези разходки го караха да чувства за пръв път, че не е сам на земята. Искаше му се да я целуне, но така и не събра смелост. Най-накрая тя се отдалечи. Любопитното беше, че Грей си спомни за нея точно сега. От двайсет години не беше мислил за нея.
Към пладне наближиха границата на Канзас. Лайла все още спеше. Самият Грей беше изпаднал в нещо като полусън, едва внимаваше за пътя. Успя да избегне по-големите градове, но това не можеше да продължава вечно, скоро щеше да им трябва бензин. Пред себе си видя водна кула да стърчи сред равнината.
Градът се казваше Кингууд — само една къса, мърлява улица, половината от прозорците на магазините бяха покрити с вестници, и няколко пресечки с неприветливи къщи от двете страни. Изглеждаше безобидно изоставен, единственото доказателство, че нещо се е случило, беше линейката с отворени задни врати, паркирана пред пожарна. И въпреки това Грей долови нещо, изопване на сетивата, сякаш някой ги следеше от сенките. Прокле дължината на града, най-накрая в източния му край стигна до малка бензиностанция.
Лайла се размърда, когато Грей загаси двигателя.
— Къде сме?
— Канзас.
Тя се прозя, погледна през предното стъкло към безлюдния град.
— Защо спряхме?
— Трябва да заредим бензин. След секунда се връщам.
Грей пробва да зареди от колонката, но нямаше ток. Трябваше да намери начин да наточи бензина някак, но за това му беше необходим маркуч и съд. Влезе в офиса. Очукано метално бюро, покрито с купища хартии, стоеше пред предния прозорец, зад него имаше стар офис стол, полегнал назад и създаващ впечатлението, че доскоро на него е седял някой. Мина през вратата, която водеше към помещенията за ремонт — хладно, мрачно пространство, което миришеше на петрол. Кадилак, модел от края на 90-те, беше повдигнат на един от подемниците; второто помещение беше заето от шевролет.
4x4 с повдигнато с крик окачване и огромни, кални гуми. На пода стоеше тенекия за бензин, на една от работните маси Грей видя маркуч. Отряза от него около два метра, пъхна единия край в отвора на резервоара на джипа, всмукна, изплю и започна да точи бензин в тенекията.
Тенекията беше почти пълна, когато чу шумолене над главата си. Всеки нерв на тялото му се възпламени едновременно с останалите и го прикова на място.
Вдигна лице бавно. Създанието висеше от една от гредите на тавана с главата надолу, увило крака около подпората. Като дете на катерушка. Не беше голямо колкото Нула, имаше повече човешки черти. Когато погледите им се срещнаха, сърцето на Грей замръзна. Някъде дълбоко от гърлото на създанието дойде звук, от който го побиха тръпки.
Не бива да се страхуваш, Грей.
Как така бе, мамка му?
Преплете крака, когато залитна назад и се просна на бетона. Грабна тенекията от пода, горивото продължи да тече от маркуча. Втурна се през помещенията, мина през офиса и излезе през вратата. Лайла стоеше, опряла гръб на колата.