— Влизай вътре — каза ѝ той, останал без дъх.
— Обърна ли внимание дали имат автомат с храна вътре? Иска ми се да си взема някакъв десерт.
— Мамка му, Лайла, влизай в колата — Грей отвори задния капак на волвото, метна вътре тенекията и го тръшна. — Трябва веднага да тръгваме.
Жената въздъхна.
— Добре, както кажеш. Не разбирам защо трябва да реагираш толкова грубо за подобно нещо.
Потеглиха с бърза скорост. Чак когато се бяха отдалечили на километър и половина от града, пулсът на Грей започна да се успокоява. Остави волвото да спре, отвори вратата и излезе тромаво от колата. Застана встрани от пътя, опря ръце на колене и започна жадно да диша. Иисусе, май онова нещо му беше проговорило. Сякаш прищракванията бяха чужд език, който да разбира. И дори знаеше името му. Откъде знаеше името му?
Усети ръката на Лайла на рамото си.
— Лоурънс, кървиш.
Наистина. Имаше рана на лакътя, висеше парче кожа. Сигурно е станало при падането, но не беше почувствал нищо.
— Нека да погледна.
Лайла изключително съсредоточено опипа с върха на пръстите ръбовете на раната.
— Как се случи?
— Май се спънах.
— Да беше казал. Можеш ли да движиш ръката си?
— Мисля, че да.
— Чакай тук — нареди му Лайла. — Не я пипай.
Тя отвори капака на багажника на волвото и започна да рови в куфара си. Извади метална кутия, взе бутилка вода и пусна капака.
— Седни.
Грей седна на капака. Лайла отвори кутията с материали за първа помощ. Разтри ръцете си с дезинфектант, извади чифт латексови ръкавици, опъна ги на ръцете си и отново улови ръката му.
— Да си имал случаи с обилен кръвоизлив? — попита тя.
— Не мисля.
— Хепатит, ХИВ, такива неща?
Грей поклати глава.
— Ами кога е била последната инжекция за тетанус? Помниш ли кога ти я направиха?
Каква беше тази Лайла? Кого виждаше Грей? Не беше обърканата жена от Хоум Депо, нито сломеното създание от кухнята, тази беше друга Лайла. Трета, пълна с енергия и вещина.
— Не са ми правили от дете.
Лайла огледа раната.
— Разрезът е лош. Трябва да се направи сутуриране.
— Искаш да кажеш, че ще го… шиеш ли?
— Довери ми се, правила съм го милион пъти.
Поля раната с алкохол, извади наличната в кутията спринцовка, напълни я от малка ампула и почука иглата с пръст.
— Само колкото да намали чувствителността. Няма да почувстваш нищо, обещавам.
Боцване на иглата и след секунди болката на Грей изчезна. Лайла разгъна плат върху капака, нареди форцепс, макара с тъмен конец и малки ножици.
— Ако искаш, можеш да гледаш, но повечето хора отвръщат поглед.
Почувства поредица от малки бодвания и това беше всичко. Малко по-късно той погледна раната и видя вместо парче отвърната кожа стегната черна линия. Лайла постави отгоре ѝ мехлем, след това я превърза.
— Конците ще се разтворят до няколко дни — рече тя, докато сваляше ръкавиците си. — Може малко да те сърби, но недей да я чешеш. Не я пипай.
— Откъде знаеш как се прави? — попита Грей. — Да не си медицинска сестра или нещо такова?
Въпросът, изглежда, я изненада. Отвори уста, сякаш иска да каже нещо, след това я затвори.
— Лайла? Добре ли си?
Беше се заела да затвори аптечката. Върна материалите си във волвото и затвори капака.
— Най-добре да тръгваме, как мислиш?
И просто така жената, която беше зашила раната на ръката му, вече я нямаше, мигът на оказване на спешна помощ беше заличен. Грей искаше да я поразпита още, но знаеше какво ще се случи, ако го направи. Споразумението между тях беше ясно: можеше да се говори само за определени неща.
— Искаш ли аз да карам? — попита Лайла. — Вероятно е мой ред.
Въпросът не беше истински въпрос, разбра Грей. Естествено беше да го попита, както негово задължение беше да отклони предложението.
— Не, ще се справя.
Върнаха се във волвото. Когато Грей включи на скорост, Лайла взе списанието си от пода.
— Ако нямаш нищо против, мисля малко да почета.
На сто и осемдесет километра на север, докато пътуваха на изток по междущатска 76, Китридж също започна да се притеснява за горивото. Когато потеглиха, резервоарът на автобуса беше пълен, сега беше останала една четвърт.
С няколко малки заобикаляния успяха да избегнат магистралата след Форт Морган. Унесени от движението на автобуса, Април и брат ѝ бяха заспали. Дани си подсвиркваше през зъби, докато караше — Китридж не можа да разпознае мелодията — умело въртеше волана, работеше със спирачките и газта. Шапката му беше наклонена на челото, а лицето и стойката му бяха изопнати като на морски капитан, изправил се срещу бурята.