В името на Бога, помисли си Китридж. Как, по дяволите, се беше озовал в училищен автобус?
— Ъъъх — рече Дани.
Китридж се изправи на седалката си. Дълга върволица изоставени коли се простираше към хоризонта и препречваше пътя им. Някои от колите бяха преобърнати, а други лежаха на една страна. Навсякъде имаше пръснати трупове.
Дани спря автобуса. Април и Тим вече бяха будни и гледаха през предното стъкло.
— Април, махни го от прозорците — нареди Китридж. — И двамата се отдръпнете назад, веднага.
— Какво искаш да направя? — попита Дани.
— Чакай тук.
Китридж слезе от автобуса. Рояци мухи летяха на огромни черни облаци. Носеше се непоносима миризма на гниеща плът. Въздухът беше застинал, сякаш не можеше да си позволи да се помръдне. Единствените признаци на живот бяха от птиците: лешояди и гарвани, които кръжаха отгоре. Китридж тръгна сред наредените една след друга коли. Виралите го бяха направили, нямаше съмнение. Сигурно са били стотици, хиляди. Какво означаваше това? И защо колите бяха така струпани, сякаш са били принудени да спрат?
Изведнъж до него се озова Дани.
— Не ти ли казах да чакаш с другите.
Мъжът примижа към слънчевата светлина.
— Чакай — вдигна ръка, — чувам нещо.
Китридж напрегна слух. Нищо не се чуваше, само жуженето на щурците в празните полета. След това го долови: приглушено лумкане, като юмруци, които удрят по метал.
Дани посочи.
— Идва оттам.
С всяка стъпка шумът се засилваше. Там имаше живи хора, приклещени сред отломките. Постепенно съставните части на грамадите развалини започнаха да придобиват по-отчетлив вид, думкането подчерта приглушеното ехо от човешки гласове. Отворете ни? Има ли някой там? Моля!
— Ехо! — извика Китридж. — Чувате ли ме?
Кой е там? Помогнете ни, молим ви! Побързайте, живи ще се опечем!
Звукът идваше от камион с полуремарке и с изписани в яркожълто съкращение на името на Федералната агенция по извънредните ситуации от двете му страни. Думкането вече беше неистово, гласовете се сливаха в писклив хор, кой изричаше неразбираеми думи.
— Дръжте се! — извика Китридж. — Ще ви измъкнем!
Вратата беше заклещена напречно. Китридж се огледа за нещо, което да използва като лост, намери крик и пъхна острата му част под нея.
— Дани, помогни ми.
Отначало вратата им се опъваше, но постепенно и незабележимо започна да помръдва. Отворът се увеличаваше, под него се появи редица от пръсти, опитваха се да я повдигнат нагоре.
— Всички, на три — нареди Китридж.
Металът изскърца и вратата се повдигна.
Бяха от Форт Колинс: съпрузи, над трийсетгодишни, Джо и Линда Робинсън, и двамата, облечени като за работа в офиса, с малко бебе, което наричаха Момчето, набит чернокож мъж с униформа на охранител на име Ууд и приятелката му Делорес, сестра от педиатрията, която говореше със силния акцент на индианските племена от западната част, възрастна жена, госпожа Белами — Китридж така и не научи първото ѝ име — с ореол от боядисана в синьо коса и огромна бяла дамска чанта, която стискаше до себе си; млад мъж, може би около двайсет и пет, на име Джамал, с късо подстригана коса и ярки цветни татуировки, обвиващи и двете му голи ръце. Последният беше мъж над петдесет, с остра сива коса и закръгленото телосложение на застаряващ атлет. Представи се като Дон Пастора. Не бил истински пастор, обясни той, по професия бил счетоводител. Прякорът му останал от времето, когато тренирал младежки отбор по футбол.
— Все им повтарях да се молят да не ни наритат задниците — рече Китридж.
Китридж от самото начало прие, че ще продължат пътуването заедно, но те се бяха събрали случайно. Всички разказаха версии на една и съща история. Побегнали от града, но били спрени в огромно задръстване на границата с Небраска. От кола на кола се носел слух, че напред имало издигната от армията барикада, през която никой не можел да премине. Армията чакала нареждане, за да позволи на хората да преминат. Стояли цял ден. Когато се смрачило, хората изпаднали в паника. Всички говорели, че виралите идват, били ги оставили тук да умрат.
Малко или много точно това се случило.
Появили се точно по залез, каза Дон Пастора. Някъде напред по редицата от коли се разнесли писъци, изстрели, чувало се как хрущи метал. Хората побягнали покрай него. Но нямало къде да се бяга. След секунди виралите ги връхлетели, наизскачали със стотици от полетата и се нахвърлили сред тълпата.