Какво, по дяволите, ставаше?
Оставаха им по-малко от трийсет секунди. Картината вече започваше да се размазва. Грей отвори вратата, жената се настани в колата. Грей огледа паркинга отново — все едно, помисли си Гилдър, знаеше, че го наблюдават. Влезе в автомобила и потегли, точно когато картината се разпадна.
Нелсън вдигна поглед от екрана.
— Май нашият обект си е намерил приятелка. Трябва да призная, че съм малко изненадан, след като прочетох документацията на психиатъра.
— Върни последния кадър с жената. Виж дали можем да я направим по-ясна.
Нелсън се опита, но подобрението беше скромно.
— Можем ли да разберем каква е сградата?
Нелсън плъзна стола си до друг компютър.
— Улица „Мейн“, номер трийсет и осем дванайсет, Лидо, Канзас. Луксозен хотел, името е „Анджи“.
Коя беше тя? Какво правеше Лоурънс Грей с жена? Тя от Хижата ли беше?
— Накъде тръгна?
— Май на изток. Запътил се е към най-населената част. Ако ще го ловиш, най-добре да се разбързаме.
— Локализирай най-близката до мястото ни база. Някъде извън границата на карантинната зона.
Отново почукване по клавишите и Нелсън каза:
— Най-близкото до това е старата военна лаборатория във Форт Пауъл. Армията я затвори преди три години, когато преместиха всичко в Уайт Сендс, но вероятно няма да е трудно пак да пуснем лампите.
— Какво друго има наоколо?
— Малко неща, освен Мидуест Стейт, което е на около пет километра на изток. Има начална люпилня на футболни запалянковци с няколко класни стаи, което се брои за училище. Иначе имаш склад за оръжие на Националната гвардия, няколко предприятия за обработка на свинско и говеждо, няколко за производство на енергия. Има малка водноелектрическа централа, работата ѝ замряла, когато изградили по-голяма надолу по течението. Горе-долу единствената причина мястото да съществува е колежът.
Гилдър потъна в мисли за момент. Само те двамата знаеха за Грей, поне досега. Вероятно беше време да съобщи на Центъра за контрол на заболяванията и МИИИЗАСАЩ.
Но се колебаеше. Отчасти заради лошия вкус в устата, който му остана след срещата на върховното командване. Какво ли ще последва, когато Централното командване научи, че са поставили чудовищата на Лиър под надзора на шайка сексуални насилници? Никога няма да научи края.
Истинската причина обаче беше друга.
Лек за всяка болест. Не бяха ли това точните думи на Лиър? Не започна ли оттам цялата злополучна история? Ами ако Грей беше заразен, но по някаква причина не е изгубил човешкия си вид, възможно ли беше вирусът в кръвта му да е претърпял промяна по някакъв начин, да е постигнал резултата, на който се надяваше Лиър? Дали той не беше също толкова ценен, колкото и момичето? И не беше ли истина също, че макар смъртта да беше проблем на всички, особено сега, само за Гилдър тя беше толкова належаща и лична драма, че дори повече, защото съдбата, която го очакваше, не му оставяше никакъв шанс? Нямаше ли той право да се възползва от всички ресурси, от които може, в името на собственото си оцеляване? На негово място не би ли направил всеки същото?
Всички умираме, скъпи. Малко или много. Някои повече от другите.
Може би неговото спасение беше Грей, а може би и да не беше така. Може да се окаже някой късметлия простак, успял да се откопчи, избягал от горящата сграда и съумял да се скатава от светещите пръчки достатъчно дълго време, за да стигне до Канзас. Но колкото повече Гилдър размишляваше над това, толкова по-несигурен беше в заключенията си. Шансовете бяха много малки. И щом веднъж върнеше човека при военните, се съмняваше, че ще чуе отново нещо за Грей или мистериозната жена.
А това нямаше да стане. Хорас Гилдър, заместник-директор на Отдела за специални оръжия, щеше да запази Лоурънс Грей за себе си.
— И? Какво искаш да направя?
Нелсън го гледаше. Гилдър пресмяташе. От кого друг имаше нужда? Нелсън не беше човек, когото Гилдър би описал като лоялен, но засега можеше да се опре на искрения му интерес към собствената му персона, а и той беше идеален за работата, беше състояща се от един член група за биохимическо ноу-хау. Рано или късно щеше да схване какво е намислил Гилдър и щеше да се наложи да се взимат решения, но за това Гилдър щеше да мисли, когато му дойдеше времето. Колкото до отвличането: винаги се намираха невписани в тефтерите хора за подобни задачи. Едно телефонно позвъняване и колелото ще се завърти.
— Опаковай си багажа — рече той. — Отиваме в Айова.
Тринайсет
Изгревът на втория ден: вече бяха далеч навътре в Небраска. Дани, прегърбен над волана, с възпалени от безсънието очи, беше шофирал през цялата нощ. Всички, освен Китридж бяха заспали, дори противният Джамал.