Хубаво беше отново да има хора в автобуса си. Да бъде полезен, полезна машина.
На малко летище до Маккок намериха още дизел. Малкото градове, които прекосиха, бяха празни и изоставени, приличаха на градове от филм за Стария Запад. Добре, може би се бяха изгубили, нещо такова. Но Китридж и другият мъж, Дон Пастора, казаха, че няма значение, стига да не спират да се движат на изток. Това е всичко, което трябва да правиш, Дани, беше казал Китридж. Просто ни карай на изток.
Мислеше за онова, което видя на магистралата. Каква картина. Много трупове беше видял през последните два дни, но нищо толкова грозно като това. Харесваше Китридж, който малко нещо му напомняше господин Първис. Не че изглеждаше като господин Първис, нищо подобно. Ами заради начина, по който говореше на Дани — все едно че той е от значение.
Докато шофираше, той си мислеше за мама, господин Първис, „Томас“, Пърси, Джеймс и колко е полезен. Как щяха да се гордеят сега с него мама и господин Първис.
Слънцето се показваше над хоризонта и накара Дани да примижа от яркостта му. Скоро всички щяха да са будни. Китридж се приведе над рамото му.
— Как е положението с горивото?
Дани провери. Четвърт резервоар.
— Да спрем и да напълним резервоара с горивото от тенекиите — рече Китридж. — Нека хората се поразтъпчат.
Отбиха от пътя в държавен парк. Китридж и Дон Пастора провериха тоалетните и казаха, че е чисто.
— Трийсет минути почивка.
Сега имаха повече провизии, кутии с бисквити и фъстъчено масло, ябълки, енергизиращи блокчета, бутилки с кока-кола и сокове, пелени и бебешка храна за Момчето. Китридж дори беше взел на Дани кутия със зърнени закуски с късмети, макар че всичкото мляко в хладилника на хранителния магазин се беше развалило, щеше да се наложи да ги яде сухи. Дани, Китридж и Дон Пастора свалиха от задната част на автобуса туби с дизел и започнаха да наливат горивото в резервоара. Дани им каза, че резервоарът на автобуса е с вместимост сто и деветдесет литра точно, с едно пълно зареждане могат да пропътуват четиристотин и осемдесет километра.
— Ти си човек на точните числа — беше казал Китридж.
Когато приключиха с пълненето на резервоара, Дани взе от закуските с късметчета и кутия с хладко безалкохолно и седна под едно дърво. Останалите бяха насядали около масичка за излет, включително Джамал. Той не говореше много, но Дани имаше чувството, че всички са решили да забравят случилото се. Линда Робинсън сменяше пелените на Момчето и му гукаше, караше го да маха с ръце и крака. Дани никога не се беше завъртал много покрай бебета. Бяха му дали да разбере, че те плачат много, но досега Момчето си мълчеше като мишчица. Имаше добри бебета и лоши бебета, беше казала мама, затова сигурно Момчето беше от добрите. Дани се опита да си спомни себе си като бебе, за да види какво е, но умът му не можеше да се върне толкова назад, не и подредено. Странно беше как така в живота на човек има цял един период, за който не може да си спомни, освен на малки отрязъци: слънчева светлина, която блести в стъклото на прозореца, умряла жаба, премазана на пътя със следи от автомобилна гума, или резенче ябълка в чиния. Чудеше се дали е бил добро бебе като Момчето.
Дани наблюдаваше групата, пъхаше пълни шепи от зърнената закуска в устата и я преглъщаше с напитката, когато Тим стана от масата и тръгна към него.
— Здрасти, Тимбо. Как си?
Косата на момчето беше разрешена от спането в автобуса.
— Добре май — повдигна рамене. — Имаш ли против да седна при теб?
Дани се поотмести.
— Съжалявам, че децата понякога ти се подиграваха — каза след минута Тим.
— Няма нищо — рече Дани. — Няма значение.
— Били Найс е истински тъпак.
— Той и теб ли е дразнил?
— Понякога — момчето неясно се намръщи. — Той всички дразни.
— Не му обръщай внимание — рече Дани. — Аз така правя.
След минута Тим рече:
— Ти наистина харесваш „Томас“, а?
— Харесвам го.
— Преди го гледах. Имах огромен макет с влаковете „Томас“ в мазето. Товарният влак, станцията за миене, всичко.
— Интересно ми е да го видя — рече Дани. — На бас, че е страхотно.
И двамата се умълчаха. Слънцето топлеше лицето на Дани.
— Искаш ли да знаеш какво видях в стадиона? — попита Тим.
— Ако искаш да ми кажеш.
— Все едно милиард умрели хора.
Дани не знаеше какво да каже. Предполагаше, че Тим е имал нужда да го сподели с някого, не беше от нещата, които човек трябва да таи у себе си.