— Беше много противно.
— Каза ли на Април?
Тим поклати глава.
— Искаш ли да си остане тайна?
— Може ли?
— Да — рече Дани. — Мога да пазя тайна.
Тим беше събрал малко пръст от дънера на дървото и наблюдаваше как се процежда през пръстите му.
— Ти не се плашиш много, нали, Дани?
— Понякога се плаша.
— Но сега не те е страх — настоя момчето.
Дани трябваше да помисли. Предполагаше, че трябва да е уплашен, но просто не беше. По-скоро беше любопитен. Какво ще стане след това? Къде ще отидат? Изненада се колко приспособим е бил. Доктор Франсис щеше да се гордее с него.
— Не, май не съм.
Под сянката, където бяха насядали като на излет другите, всички събираха багажа. На Дани му се искаше да намери думите, с които да ободри момчето, да заличи спомена от видяното на стадиона от ума му. Вървяха към автобуса, когато му дойде идеята.
— Ей, имам нещо за теб — бръкна в раницата си, извади късметлийската си монета и я показа на момчето. — Можеш да я задържиш, обещавам, нищо лошо няма да ти се случи.
Тим взе монетата от ръката му.
— Какво ѝ е? Защо е сплескана.
— Отгоре ѝ е минал влак. Това я прави късметлийска.
— Откъде я имаш?
— Не знам, винаги си е била моя — Дани кимна към отворената длан на момчето. — Давай, твоя си е.
След миг на колебание Том пъхна сплесканата монета в джоба на панталонките си. Не беше много. Дани го знаеше, но беше все нещо, а във времена като настоящите и малкото може да е от полза. Като например: лекарството на мама, което тя вземаше, когато нервите ѝ бяха опънати, или посещенията на господин Първис, вечерите, когато Дани ги чуваше да се смеят. Ревът на включения дизелов двигател на автобуса, когато завърташе ключовете всяка сутрин. Преминаването през гърбицата на пътя на „Линдлър авеню“ и децата, които викат, когато подскачат от местата си. Такива дребни неща. Дани се почувства доволен от себе си, че мисли така, сякаш е преминал през нещо, което той знае, а може би не всички знаят, и когато двамата застанаха на слънчевата светлина, той забеляза с крайчеца на окото си промяната по лицето на момчето: то май дори се усмихваше.
— Благодаря, Дани — каза Тим.
Омаха гореше.
Най-напред видяха пулсираща светлина на хоризонта. Вече се здрачаваше. Наближаваха града от югозапад, по междущатска 80. На магистралата нямаше нито една кола, всички сгради бяха тъмни. Настанало беше едно по-дълбоко, по-всеобхватно опустяване от всичко, което бяха видели досега — това беше, или трябваше да бъде град с почти половин милион жители. През вентилационната система на автобуса навлезе силна миризма на дим. Китридж каза на Дани да спре.
— Трябва някак да минем през реката — рече Дон Пастора. — Да продължим на север или на запад и да потърсим място за преминаване.
Китридж погледна на картата.
— Дани, как сме с горивото?
Една осма от резервоара. Тубите бяха празни. Щяха да изкарат още най-много осемдесет километра. Надяваха се да намерят гориво в Омаха.
— Със сигурност обаче тук не можем да останем — заяви Китридж.
Завиха на север. Следващият мост над реката беше при Ейдън. Но мостът го нямаше, беше взривен, от него нямаше и следа. Само реката — широка и тъмна, течеше безспир. Следващата възможност щеше да е Дикейтър, още четирийсет и пет километра на север.
— Преди километър и половина минахме покрай начално училище — рече Дон Пастора. — По-добре е от нищо. Утре сутрин можем да търсим гориво.
Над автобуса се спусна тишина, всички чакаха да чуят какво ще каже Китридж.
— Добре, така да направим.
Върнаха се към центъра на градчето. Лампите не горяха, улиците бяха пусти. Стигнаха до училището, модерна на вид сграда, отдръпната от пътя в края на полята. Табела, направена като за увеселение, стоеше на края на паркинга и на нея с дебели букви пишеше: ДАВАЙТЕ ЛЪВОВЕ! ПОЖЕЛАВАМЕ ВИ СТРАХОТНО ЛЯТО!
— Изчакайте тук — нареди Китридж на всички.
Той влезе. Минаха няколко минути и се показа. Спогледаха се набързо с Дон Пастора и си кимнаха.
— Тук ще се подслоним за през нощта — обяви Китридж. — Стойте заедно, никакво размотаване наоколо. Няма ток, но има течаща вода и храна в столовата. Ако трябва да използвате тоалетните, вървете по двойки.
Във входното фоайе ги посрещна издайническият мирис на начално училище — смес от под, мръсни чорапи, материали за рисуване и намазан с восък линолеум. До вратата, която водеше вероятно към кабинета на директора, стоеше шкаф с награди: табло с колажи висеше на боядисаните бетонни стени, картини на хора и животни, изработени от изрезки от вестници и списания. До всеки от тях имаше надпис с възрастта, класа и името на автора. Уенди Мюлер, втори клас. Гевин Джаксън, пети клас. Флорънс Ратклиф, предучилищна.