Април сви рамене.
— Това е началото. В общи линии, човекът е бил потънал в депресия — подръпваше разръфано място на коляното си. — Името било идея на майка ми. Тя беше учителка по английски, преди да срещне втория ми баща и да получим всичко, ами да станем богати и така нататък.
— Родителите ти разведени ли са?
— Баща ми почина, когато бях на шест.
— Съжалявам, не биваше да…
Но тя не го остави да довърши.
— Недей. Той не беше човек, когото би определил като достоен за възхищение. Останка от времето, когато майка ми си падала по лоши момчета. Затънал в проблеми и забил колата си в основите на мост. И това си беше, рече Мечо Пух.
Излагаше фактите пред него безизразно. Със същата интонация можеше да му съобщи и какво е времето. Навън лятната вечер беше потънала в мрак. Китридж очевидно я беше преценил зле, но беше научил, че така става с повечето хора. Историята, която се знаеше, никога не беше истинската и човек оставаше изненадан от това, колко много другият може да носи у себе си.
— Видях те — каза Април. — Видях крака ти. Белезите по гърба ти. Бил си на война, нали?
— Защо мислиш така?
По лицето ѝ се изписа недоверие.
— Боже, не знам… Защото единствен, изглежда, знаеш какво трябва да се направи. Защото си, ами, свръхкомпетентен по оръжията и другите простотии.
— Нали ти казах, че съм търговец. Екипировка за къмпингуване.
— Изобщо не ти повярвах.
Прямотата ѝ беше толкова обезоръжаваща, че за миг Китридж се умълча. Но тя го беше хванала натясно.
— Сигурна ли си, че искаш да чуеш истината? Не е приятна.
— Ако искаш да ми я разкажеш.
Той инстинктивно извърна лице към прозореца.
— Права си, бях войник. Записах се веднага след гимназията. Не бях в армията, ами във военноморските. Оказах се щабсержант от военна полиция. Знаеш ли какво е това?
— Ченге ли си бил?
— Нещо такова. Основно осигурявахме сигурността на американските съоръжения, въздушни бази, чувствителна инфраструктура, такива неща. Местеха ни много. Иран. Ирак. Саудитска Арабия. Чечения за кратко. Последните ми дни на служба бяха на летището в Баграм, Афганистан. Обикновено работата беше рутинна — да проверяваме пътните листове за оборудването и на чуждестранните работници, които влизат и излизат. Но от време на време се случваше по нещо. Превратът все още не се беше случил, затова и територията беше контролирана от американците, талибаните обаче бяха навсякъде, плюс „Ал Кайда“ и около двайсет воюващи местни главорези.
Замълча, за да се овладее. Частта от разказа му, която следваше, винаги беше най-трудна.
— И така, един ден видяхме кола, обикновена очукана таратайка, която наближаваше по пътя. Контролните пунктове са маркирани, всички знаят, че трябва да спрат, но този тип не го направи. Летеше право към нас. Виждахме двама души в колата, мъж и жена. Всички започнаха да стрелят. Колата се преобърна, превъртя се няколко пъти и последно застана на колелата си. Мислехме си, че ще се взриви, но не стана така. Аз съм щабсержант, затова аз трябваше да отида и да проверя какво става. Жената беше мъртва, но мъжът беше жив. Лежеше върху волана, целият в кръв. На задната седалка имаше дете, момче. Нямаше повече от четири. Бяха го привързали за седалката с експлозиви. Видях жиците, които водеха към предната част на колата, където бащата държеше детонатора. Той си мърмореше. Анта ал-мас’ул — това казваше. Анта ал-мас’ул. Детето проплакваше, протегнало към мен ръка. Тази ръчичка. Никога няма да я забравя. Само на четири, но сякаш знаеше какво ще последва.
— Иисусе — лицето на Април беше ужасено. — Какво направи?
— Единственото, което ми хрумна. Махнах се оттам. Дори не помня взрива. Събудих се в болницата в Саудитска Арабия. Двама мъже от моята част бяха убити, друг получил парче от шрапнел в гръбначния стълб.
Април не откъсваше поглед от него.
— Казах ти, че не е много приятно.
— Взривил е собственото си дете.
— Точно така.
— Що за хора биха го направили?
— Тук ме хвана натясно. Така и не го разбрах.
Април не каза нищо повече. Китридж се чудеше, както винаги, дали не е казал твърде много. Но беше хубаво човек да свали товара, а ако Април беше научила повече, отколкото си е мислела, че е готова да понесе, тя добре го криеше. Абстрактно погледнато, Китридж не се заблуждаваше, историята беше маловажна, една от стотиците, дори една от хилядите такива истории. Подобна безсмислена жестокост беше част от начина, по който вървеше светът. Но да проумее човек съществуването на тази жестокост, беше много далеч от това, да я приеме, когато я е преживял на собствен гръб.