— А после какво стана? — попита Април.
Китридж сви рамене.
— Нищо. Край на историята. Всичко приключи с танци с девственици във вечността.
— Питах за теб — не сваляше очи от лицето му. — Мисля, че бих се скапала здраво от подобно нещо.
Това беше ново, помисли си той, за тази част от приказката никой никога не беше попитал. Обикновено, щом изложеше основните факти, слушателят не можеше да понесе оставащото. Но това момиче, тази Април, беше различна.
— Ами аз не се скапах. Поне мислех, че не съм се. Прекарах половин година при ветераните, учех се да ходя, да се обличам, да се храня, а после ме изритаха. Войната свърши, приятел, поне за теб. Не се вкиснах, както правят много от момчетата. Не се завирах под леглото, когато изгърмеше гърнето на някоя кола или нещо подобно. Станалото — станало, така мислех. Шест месеца след като се установих, се върнах у дома в Уайоминг. Родителите ми бяха починали, сестра ми се преселила със съпруга си в Британска Колумбия и в общи линии, изчезнаха от картата, но все още имах познати, деца, с които бях ходил на училище, макар че вече никой не беше дете. Един от тях искаше да направи тържество за мен, голямо тържество за добре-дошъл-у-дома. Вече всички си имаха собствени семейства, деца, съпруги, работа, но в онзи ден това си беше здраво пиеща тайфа. Цялата работа беше просто извинение да се натряскат, но не виждах нищо лошо в това. Разбира се, рекох, отрежи се и той наистина се отряза. Имаше поне сто души, от верандата висеше огромен плакат с името ми, дори имаше банда да свири. Цялата работа ме разтърси. Седя си аз в задния двор, слушам музика, идва един приятел и ми казва: „Ела, едни момичета искат да се запознаят с теб. Стига си седял тук като идиот.“ Заведе ме вътре и там стояха три доста приятни момичета. Едното от тях познавах бегло от детството. Те си говореха за някакво предаване по телевизията, клюки, обичайните неща. Нормални, всекидневни теми. Пия си бира, слушам ги и изведнъж си давам сметка, че не знам за какво говорят. Не че не разбирах думите. Ами значението им. Всяка ми се струваше откъсната от останалите, сякаш имаше два свята, вътрешен свят и външен — и двата нямаха абсолютно нищо общо помежду си. Сигурен съм, че психиатрите си имат дума за това. Знам само, че се освестих на пода, всички се бяха скупчили отгоре ми. След което ми трябваха четири месеца в гората, просто за да мога отново да съм сред хора — замълча, леко изненадан от себе си. — Да ти призная, тази част не съм я разказвал на никого. Ти си първата.
— Все едно ми разказваш за един ден в гимназията.
Китридж трябваше да се разсмее.
— Тушѐ.
Погледите им се срещнаха и не се отделиха. Странно, помисли си той. В един миг си съвсем сам с мислите си, а в следващия се появява някой, който, изглежда, познава и най-съкровените ти кътчета и те чете като отворена книга. Не можеше да каже колко дълго са се гледали. Като че продължи безкрайно — нито имаха волята, нито смелостта, нито желанието да отместят поглед. На колко години беше тя? Седемнайсет? Но не изглеждаше на седемнайсет. Все едно нямаше възраст. Стара душа: Китридж беше чувал израза, но никога не беше вниквал напълно в смисъла му. Именно такава беше Април. Момиче със стара душа.
За да запечата сделката помежду им, Китридж извади един от пистолетите „Глок“ от кобура на рамото и ѝ го подаде.
— Знаеш ли как се използва?
Април го погледна несигурно.
— Я да позная. Не е като по телевизията.
Китридж свали магазина, издърпа затвора, за да изхвърли патрона от цевта. Постави оръжието в ръката ѝ и обви пръстите ѝ със своите.
— Не дърпай спусъка с кокалчето, изстрелът ще дойде нисък. Използвай възглавничката на пръста си и натисни, ето така: — той освободи ръката ѝ и потупа гръдната си кост. — Един изстрел на това място стига, но не можеш да пропуснеш. Не бързаш — прицелваш се и стреляш. — Той отново зареди оръжието и ѝ го подаде. — Давай, можеш да го задържиш. Дръж патрон в патронника, както ти показах.
Тя се усмихна непривично.
— Благодаря. А аз няма нищо, което да ти подаря.
Китридж върна усмивката.
— Може би другия път.
Известно време Април въртеше оръжието в ръката си, оглеждаше го, сякаш е някакво необяснимо произведение на изкуството.
— Какво е казал бащата. Анта-нещо си.
— Анта ал-мас’ул.
— Разбра ли какво означава?
Китридж кимна.
— Ти го направи.