Гилдър не се размотаваше, но и случаят не изискваше бързане. Очите на баща му бяха затворени, гласът — гласът на деспот — замлъкнал. По-добре така, помисли си той. Свършило беше времето за разговори. Потърси спомен за нещо приятно, свързано с баща му, колкото и нищожно да е. Най-доброто, което му хрумна, беше онзи случай, дето баща му го беше завел в парка, когато Гилдър беше дете. Споменът беше неясен и импресионистичен — възможно беше никога да не се е случвало подобно нещо — но само това откри. Зимен ден, дъхът на Гилдър излизаше на облаци пара пред лицето му и гледката на дървета без листа, които се приближават и отдалечават, докато баща му го люлее на люлката, голямата ръка на мъжа седи в центъра на гърба му, улавя го и го отблъсква в пространството. От този ден Гилдър си спомняше само това. Сигурно е бил на около пет.
Издърпа възглавницата изпод главата на баща си и клепачите му потрепнаха, но не отвори очи. Това е опасното положение, помисли си Гилдър, смъртният миг, деянието, което веднъж сторено, не може да бъде поправено. Сети се за думата патрицид. От латински патер — баща, и седере — съсичам. Не му беше достигнала смелост да се самоубие, но и за миг не се подвоуми, когато постави възглавницата върху лицето на баща си. Сграбчил за ръбовете възглавницата, той увеличи натиска, докато не се увери, че изобщо не може да достигне въздух до носа или устата на баща му. Бавно изтече една минута. Гилдър нечуто отброи секундите. Ръката на баща му, която лежеше на одеялото, се сгърчи неспокойно. Колко време щеше да отнеме? Как щеше да разбере, че всичко е приключило? Ако възглавницата не свършеше работа, тогава какво? Наблюдаваше дали ръката на баща му ще направи и други движения, но тя лежеше неподвижно. Постепенно осъзна, че неподвижността на тялото под ръцете му означаваше само едно. Баща му вече не дишаше.
Махна възглавницата. Лицето на баща му си беше същото, сякаш преходът от живота към смъртта е само незначителна промяна на състоянието му. Гилдър внимателно пъхна длан под главата на баща си и върна обратно възглавницата. Не се опита да прикрие престъплението си — съмняваше се, че ще има кой да огледа положението — но искаше баща му да има възглавница, на която да лежи, особено след като по всичко личеше, че ще остане тук много дълго време. Гилдър очакваше да го завладеят емоции, да го връхлетят цялата мъка и съжаление, които беше заключил в себе си. Заради собственото си пусто и лишено от любов съществувание, което споделяше единствено с жена, на която плащаше за компанията. Но почувства само облекчение. Преминал беше най-голямото изпитание в живота си.
Отвън коридорът беше тих и все същият. Кой би могъл да каже какво разложение се крие зад другите врати, колко семейства ще се изправят пред същото жестоко решение? Гилдър погледна часовника си: десет минути бяха изминали, откакто влезе в сградата. Само десет минути, но вече всичко беше различно. Той беше различен, светът беше различен. В този свят баща му го нямаше. И при тази мисъл в очите му се появиха сълзите.
Забърза по коридора, подмина празната обща стая и мястото на сестрите и продължи навън в ранното утро.
Петнайсет
В края на втория ден, когато приближаваха границата с Мисури, Грей видя, че пътят е препречен. Намираха се насред нищото, на километри от което и да било селище. Спря колата.
Лайла вдигна очи от списанието, което четеше: Родителите днес. Грей ѝ го беше взел от минимаркет в Лидо заедно с куп други. Семейният живот, Бебе и дете, Съвременното дете. През последния ден отношението ѝ към него някак се промени. Вероятно се дължеше на психическото усилие да поддържа измислицата, че пътуването им е най-обикновено, но започваше да проявява все по-голямо нетърпение към него, говореше му така, сякаш е съпруг, който отказва да прояви разбиране.
— Би ли погледнал — остави списанието в скута си. На корицата имаше розовобузо момиченце с розов джемпър. КОГАТО СРЕЩИТЕ С ПРИЯТЕЛЧЕТА ЗА ИГРА НЕ СА ПРОТЕКЛИ ДОБРЕ гласеше заглавието. — Какво е това?
— Според мен е танк.
— И какво прави тук?
— Може да се е изгубил или нещо такова.
— Не мисля, че военните просто си губят танковете, Лоурънс. Надали, прощавай, но надали се питат: „Да си ми виждал танка тъдява? Знам, че тук някъде ще да е.“ — тя въздъхна тежко. — Защо някой просто ще разполага така танк насред пътя? Трябва да го махнат.