Не бяха просто пламъци. Изведнъж ярка светлина обля колата.
— Спрете намясто.
Предното стъкло беше покрито от огромна тъмна сянка, като гигантска кацаща черна птица. Грей натисна с крак спирачката и двамата политнаха напред. Докато хеликоптерът се приземяваше на магистралата. Грей чу звън от трошене на стъкла и усети как нещо падна в скута му: шрапнел с големината и теглото на консерва за супа, от който излизаше съскащ звук.
— Бягай, Лайла.
Отвори вратата, но вече беше вдишал от газа, главата му, сърцето и дробовете му бяха пълни с него. Измина десет крачки и рухна. Под него земята се надигна като тръгнала към него вълна. Времето сякаш спря, светът изведнъж се разми и отдалечи. Силен вятър брулеше лицето му. С крайчеца на очите си видя мъже в скафандри, които вървяха тромаво към него. Други двама влачеха Лайла към хеликоптера. Главата ѝ беше увиснала, тялото ѝ отпуснато, краката ѝ се влачеха по земята.
— Не я наранявайте! — рече Грей. — Не наранявайте бебето, моля ви!
Но думите му нямаха значение. Силуетите вече се бяха привели над него, лицата им не се виждаха, рееха се без тела над земята, като призраци. По небето бяха изгрели звезди.
Духове, помисли си Грей. Сигурно вече този път съм умрял. Почувства ръцете им върху тялото си.
Шестнайсет
Пътуваха през деня. Конвоят спря чак в късния следобед. Порчеки се показа от хъмвито, което се движеше начело, и тръгна към автобуса.
— Тук ще ви оставим. Постовете на входа ще ви кажат какво да направите.
Намираха се в нещо като работна зона: камиони с припаси, военни палатки, туби с гориво за зареждане, дори артилерия. Китридж предположи, че вижда хора и съоръжения колкото за два батальона. До тази зона имаше съседна с брезентови палатки, обградени от преносима ограда, завършваща с бодлива тел.
— Къде отивате сега? — попита Китридж. Чудеше се къде ли в този момент се води битка.
Порчеки сви рамене. Където ми наредят.
— На вас късмет, сержант. Не забравяйте какво ви казах.
Конвоят продължи.
— Право напред. Дани — рече Китридж. — Движи се бавно.
Двама войници с маски и автоматични пушки М16 стояха на поста на входа. Към жицата имаше прикрепена огромна табела с надпис: ЦЕНТЪР ЗА БЕЖАНЦИ НА ФЕДЕРАЛНАТА АГЕНЦИЯ ПО ИЗВЪНРЕДНИТЕ СИТУАЦИИ. ПОВТОРЕН ВХОД ЗАБРАНЕН. ЗАБРАНЕНО Е ВНАСЯНЕТО НА ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ.
На около шест метра от входа войниците тръгнаха към тях, за да ги спрат. Един от постовите се приближи към прозореца на шофьора. Дете, вчера навършило двайсет, страните на лицето му бяха нашарени от акнето.
— Колко сте?
— Дванайсет — отвърна Китридж.
— От кой град пристигате?
Номерата отдавна бяха махнати от автобуса.
— Де Мойнс.
Войникът се отдръпна, замърмори по радиостанцията, прикрепена към рамото му. Вторият продължаваше да стои на затворената врата с насочено нагоре оръжие.
— Добре, загасете двигателя и останете, където сте.
Малко по-късно войникът се върна с платнена торба, която подаде през прозореца.
— Сложете тук всички оръжия и мобилни телефони и я подайте отпред.
Забраната за оръжие Китридж можеше да разбере, но за мобилни телефони? Вече от дни мобилните на всички бяха без сигнал.
— Тук са събрани много хора, местната мрежа ще рухне, ако хората се опитат да я ползват. Съжалявам, такива са правилата.
Обяснението се стори на Китридж нелепо, но нямаше какво да се прави. Взе торбата, вдигна я и тръгна по пътеката. Стигна до госпожа Белами, жената притисна чантата към себе си.
— Младежо, и до фризьорския салон не мърдам без него.
Китридж положи всички усилия да се усмихне.
— И с пълно право. Но тук сме в безопасност. Имате думата ми.