С очевидно неудоволствие тя измъкна огромния револвер от чантата си и го постави при останалите оръжия. Китридж замъкна торбата до предната част на автобуса и я остави долу на стъпалата. Първият войник посегна и я взе. Наредиха им да слязат с останалата част от принадлежностите си и да се отдръпнат от автобуса, докато един от войниците претърси багажа им. От другата страна на входа Китридж виждаше огромен, отворен заслон, където се събираха хора. Покрай оградата напред-назад се движеха още войници.
— Добре — рече постовият, — може да влезете. Минете през зоната за приемане, ще ви настанят.
— Ами с автобуса какво ще стане? — попита Китридж.
— Всичкото налично гориво и всички превозни средства минават под разпореждането на въоръжените сили на САЩ. Влизате и край.
Китридж видя стреснатото изражение по лицето на Дани. Един от войниците се качваше в автобуса, за да го откара.
— Какво му е? — попита постовият.
Китридж се обърна към Дани.
— Всичко е наред, ще се грижат за него.
По очите му видя каква борба се води у него. След това Дани кимна.
— И добре ще е да го сторят — рече той.
Мястото беше претъпкано с хора, които на опашки се редяха пред дълга маса. Семейства с деца, възрастни хора, дори слепец с куче. Млада жена с тениска на Червен кръст и кестенява коса, дръпната от лицето ѝ, се движеше напред-назад между редиците от хора с бележник с твърда подложка в ръка.
— Има ли малолетни без придружители? — и тя като Порчеки не носеше маска. Очите ѝ гледаха тревожно, сухи от будуване. Погледна към Април и Тим. — Вие двамата?
— Той ми е брат — рече Април. — Аз съм на осемнайсет.
По лицето на жената се изписа съмнение, но нищо не каза.
— Бихме искали да не се разделяме — каза Китридж.
Жената набързо си водеше записки в бележника си.
— Не е разрешено.
— Как се казвате? — Китридж си помисли, че винаги е от полза да ти кажат името си.
— Вера.
— Патрулът, който ни докара, каза, че ще ни евакуират в Чикаго или Сейнт Луис.
От подложката на бележника беше откъсната ивица хартия. Вера я откъсна и я подаде на Китридж.
— Чакаме автобусите. Трябва да дойдат скоро. Покажете това на служителя на бюрото.
Дадоха им палатка и пластмасови жетони, които щяха да им послужат за купони за храна, след това навлязоха сред шума и миризмите на лагера: дим от горящи дърва, химически тоалетни, миризмата на тълпа. Земята беше кална и обсипана с боклуци, хората готвеха на преносими печки, прострели бяха прането си върху въжетата на палатките, чакаха при помпите да си напълнят кофите с вода, седяха поизтегнати на шезлонги като зрители на представление, а по лицата им се четеше замаяно изтощение. Кофите за боклук преливаха, над тях се рееха облаци мухи. Безмилостното слънце припичаше. Китридж не видя други автомобили, освен тези на армията, сякаш всички бежанци бяха дошли пеша, изоставили останалите си без гориво коли.
В палатката им вече бяха настанени двама души, възрастна двойка. Фред и Люси Уилкс. Родом от Калифорния, но с роднини в Айова, на които гостували по случай сватба, когато избухнала епидемията. В лагера били от шест дни.
— Новини за автобусите? — попита Китридж. Джо Робинсън беше отишъл да проучи раздаването на храната, Ууд и Делорес пък се бяха заели да проучат реда за снабдяването с вода. Април пусна брат си да изтича при децата от съседната палатка и го предупреди да не се отдалечава. Дани ги беше придружил. — Какво разправят хората?
— Винаги отговарят с „утре“. — Фред Уилкс беше спретнат мъж поне на седемдесет, с яркосини очи. Заради жегата беше разтворил ризата си и се виждаха мъхестите бели косми на гърдите му. Двамата със съпругата му, която беше едра, колкото той беше дребен — Крачун и Малчо — играеха на карти, седнали един срещу друг на походните легла и поставили помежду си картонена кутия за маса. — А ако не дойдат скоро, хората ще изгубят търпение. Какво ще стане тогава?
Китридж излезе навън. Заобиколени бяха от войници, засега бяха в безопасност. Но цареше усещането, че всичко е замряло, всички очакваха нещо да се случи. Покрай оградата бяха разположени пехотинци на интервал от сто метра. Всичките носеха маски на лицата си. Изглежда, единствената възможност за влизане и излизане беше входът. Видя, че на север лагерът граничи с ниска без прозорци и необозначена сграда. От двете страни на входа ѝ бяха издигнати бетонни барикади. Докато Китридж наблюдаваше, два черни хеликоптера се приближиха от изток, направиха широк заход и кацнаха на покрива. От първия хеликоптер слязоха четири фигури, мъже с тъмни очила, бейзболни шапки и якета от кевлар, с автоматични пушки. Не бяха военни, помисли си Китридж. Или бяха екипи от Блекбърд, или от Ривърстоун. Четиримата мъже заеха позиции в ъглите на покрива.