Вратите на втория хеликоптер се отвориха. Китридж засени очи с ръка, за да вижда по-добре. За момент нямаше нищо, после се показа фигура, облечена в оранжев биокостюм. Последваха я още петима. Роторите на хеликоптерите продължаваха да се въртят. Посъветваха се кратко, след това облечените в биокостюми фигури извадиха от багажното отделение на хеликоптера две дълги метални кутии, всяка с размерите приблизително на ковчег, снабдени с колелца, които се спуснаха от долните им части. Откараха кутиите до малка, подобна на къщурка постройка върху покрива — служебен асансьор, предположи Китридж. Изминаха няколко минути, шестимата отново се появиха и се качиха на втория хеликоптер. Първо единият, после и вторият се издигнаха и с глухо бучене се отдалечиха.
Зад него се приближи Април.
— И аз ги забелязах — рече тя. — Имаш ли представа какво е?
— Може и нищо да не е — свали ръката си Китридж. — Къде е Тим?
— Вече си намери приятели. Играе на футбол с други деца.
Наблюдаваха как хеликоптерите се скриват от погледите им. Каквото и да беше, помисли си Китридж, не беше нищо.
— Според теб дали всичко ще е наред с нас тук? — попита Април.
— Защо да не е?
— Не знам — по лицето ѝ личеше, че и тя си мисли същото като него. — Снощи, в лабораторията… Искам да кажа, че понякога постъпвам така, не исках да те разпитвам.
— Ако не исках, нямаше да ти разкажа.
Тя едновременно и гледаше, и не гледаше в него. В подобни моменти изглеждаше по-голяма, отколкото беше. Не изглеждаше, помисли си Китридж, ами беше.
— Ти наистина ли си на осемнайсет?
Май се развесели от въпроса му.
— Защо? Не изглеждам ли на толкова?
Китридж сви рамене, за да прикрие объркването си. Въпросът неволно му се беше изплъзнал.
— Не. Да, искам да кажа, изглеждаш. Просто аз… Не знам.
Април се забавляваше искрено.
— Едно момиче не бива да си казва годините. Но за да не те мъча, да, на осемнайсет съм. Осемнайсет години, два месеца и седемнайсет дни. Не, че ги броя.
Погледите им се срещнаха и не се отделиха, сякаш не искаха да се отделят. Какво имаше у това момиче, почуди се Китридж, в тази Април?
— Все още съм ти задължена за оръжието — рече тя, — въпреки че го прибраха. Мисля, че това е най-хубавият подарък, който някой ми е правил.
— На мен ми хареса стихотворението. Припомнях си го дори. Как каза, че е името на онзи тип, автора?
— Т. С. Елиът.
— Писал ли е друго?
— Малко от работите му са смислени. Ако питаш мен, той е бил нещо като голямо чудо за три дни.
Нямаха оръжия, нямаше как да пратят съобщение на света отвън. За пореден път Китридж се почуди дали не трябваше да продължат да пътуват.
— Когато се измъкнем оттук, ще потърся други негови работи.
Седемнайсет
Грей.
Белота и усещане за реене. Грей осъзна, че е в кола. Това беше странно, понеже колата беше едновременно и хотелска стая с легла, шкафове и телевизия, кога са почнали да правят подобни коли? Седеше в долната част на едно от леглата, караше стаята — лостът за управление излизаше под ъгъл от пода, телевизорът беше предно стъкло — а на съседното легло беше Лайла, притиснала розов вързоп до гърдите си. „Стигнахме ли вече, Лоурънс?“ — попита го Лайла. „Трябва да се сменят пелените на бебето.“ Бебето ли? — помисли си Грей. Кога се е случило? Не ѝ ли оставаха още месеци до раждането? „Толкова е красива“ — говореше Лайла и нежно гукаше. „Толкова красиво бебе имаме. Колко жалко, че се налага да я застреляме.“ „Защо да се налага да я застреляме?“ — попита Грей. „Не ставай глупав“ — рече Лайла. „Вече всички бебета застрелваме. Така няма да бъдат изядени.“
Лоурънс Грей.
Сънят се промени — една част от него осъзнаваше, че сънува — и сега Грей беше в танка. Нещо идваше да го вземе, но не можеше да си наложи да помръдне. Стоеше на четири крака и пиеше кръв. Работата му беше да пие, да я изпие цялата, което беше невъзможно: кръвта не спираше да се влива през багажника, изпълваше купето. Океан от кръв. Кръвта стигна чак до брадичката му, че и отгоре, устата му и носът му се напълниха, давеше се, потъваше…
Лоурънс Грей. Събуди се.
Отвори очи към ярка светлина. Нещо беше заседнало в гърлото му, разкашля се. Нещо свързано с давенето? Но сънят вече се разтваряше, образите се разпадаха и от него оставаше само страхът.