Къде се намираше?
Някаква болница. Носеше болнична нощница и нищо друго, усещаше ледената голота под нея. Дебели ремъци овързваха китките и глезените му за преградите на леглото и не му даваха да помръдне. Приличаше на мумия в саркофаг. Изпод нощницата му изпълзяваха жици и отиваха към количка с медицинско оборудване, в дясната му ръка беше включена система.
В стаята имаше някого.
Всъщност бяха двама, които се носеха над долната част на леглото, облечени в обемисти биокостюми и закрити с пластмасови маски лица. Зад тях имаше тежка стоманена врата, високо в ъгъла на стената охранителна камера наблюдаваше сцената, без да премигва.
— Господин Грей, казвам се Хорас Гилдър — каза човекът от лявата му страна. Тонът му се стори стряскащо ведър на Грей. — Това е колегата ми, доктор Нелсън. Как се чувствате?
Грей се насили да съсредоточи погледа си върху лицата им. Онзи, който говореше, имаше безличния вид на средната възраст, с натежали четвъртити челюсти и сивееща кожа. Вторият мъж беше значително по-млад, с издължени тъмни очи и рошава брада. Не приличаше на никого от лекарите, които Грей беше срещал.
Облиза устни и преглътна.
— Какво е това място? Защо съм вързан?
Гилдър отговори с успокоителен тон.
— Заради собствената ви безопасност, господин Грей. Докато не разберем какво не е наред с вас. Колкото до това, къде сте — рече той, — опасявам се, че все още не мога да ви кажа. Достатъчно е да знаете, че сте сред приятели.
Грей се досети, че сигурно са го упоили. Едва помръдваше мускулите си, и то не заради ремъците. Крайниците му все едно бяха от желязо, мислите му се лутаха из мозъка му с ленива безцелност, като рибки в аквариум. Гилдър държеше чаша вода до устните му.
— Хайде, пийте.
Стомахът на Грей се присви — дори мирисът беше противен, като от някакъв свръххлориран басейн. Връхлетяха го мисли, мрачни мисли: кръвта в танка и как Грей жадно зарови лице в нея. Наистина ли се беше случило? Дали не го беше сънувал? Но точно когато си задаваше наум тези въпроси, някакво бучене изпълни главата му, в него се надигна силен глад, толкова поглъщащ, че цялото му тяло се присви под ремъците.
— Полека — изведнъж Гилдър се отдръпна. — По-кротко.
През мъглата в ума му изникваха нови образи. Танкът на пътя, мъртвите войници, експлозиите, които го заобикаляха, усещането, което изпита, когато разби с юмрук стъклото на волвото, лумващите в пламъци ниви, колата им, която плува сред царевицата, ярките светлини на хеликоптера, мъжете, облечени в скафандри, които влачат нанякъде Лайла.
— Тя къде е? Какво сте ѝ направили?
Гилдър погледна към Нелсън, който се намръщи. Интересно, сякаш казваше лицето му.
— Не бива да се тревожите, господин Грей, добре се грижим за нея. Всъщност тя е от другата страна на коридора.
— Не ѝ причинявайте болка — стискаше юмруци, изпънал ремъците. — Докоснете ли я, ще…
— Какво ще направите, господин Грей?
Безсилен беше, ремъците го удържаха. Каквото и да му бяха дали, то му беше взело силата.
— Опитайте се да не се вълнувате, господин Грей. Приятелката ви е в отлично състояние. Както и бебето. Онова, по което нямаме достатъчно яснота, е как двамата се оказахте заедно. Надявах се, че ще ни помогнете да го изясним.
— Какво искате да знаете?
Една от веждите му се изви до невероятно висока дъга над маската.
— Като начало, изглежда, вие сте последните двама души, напуснали живи Колорадо. Вярвайте ми, когато ви казвам, че този въпрос представлява интерес за нас. Тя беше ли част от екипа на Хижата? Там ли се запознахте?
Умът на Грей беше обзет от паника само от думата.
— Хижата ли?
— Да, господин Грей. Хижата.
Той поклати глава.
— Не.
— Тогава къде?
Той преглътна.
— В Хоум Депо.
За миг Гилдър запази мълчание.
— Къде беше това?
Грей се опита да си събере мислите, но умът му отново се беше разбъркал.
— Някъде в Денвър. Не зная точно. Искаше да ѝ боядисам детската стая.
Гилдър стрелна с поглед другия мъж, който сви рамене.
— Дали не е от фентанила? — рече Нелсън. — Може да отнеме малко време, преди да оправим положението.
Само че Гилдър не знаеше спиране. В погледа на мъжа се четеше нещо повече от убедителност. Това чувство, като че го пронизваше.
— Необходимо ни е да научим какво се случи в Хижата. Как се измъкнахте оттам?
— Не помня.
— Там имаше ли момиченце? Да сте я виждали?
Имаше ли момиченце? За какво говореха?
— Никого не съм виждал. Аз само… не знам. Всичко беше толкова обърквано. Събудих се в „Червения покрив“.