Нелсън се намръщи, със замислен жест докосна брадата си.
— Разбирам те.
— Не казвам, че няма да им съобщим — предложи Гилдър. — Но да действаме предпазливо. Седемдесет и два часа, след това ще позвъня, става ли?
Изчака. Дали се беше хванал Нелсън? Мъжът кимна.
— Само не спирай да търсиш — Гилдър тупна Нелсън по рамото. — И кажи на Съреш да държи засега онези двамата упоени. Ако във вида на някого от двамата настъпи промяна, не искам да рискувам.
— Мислиш ли, че ремъците ще ги удържат?
Въпросът беше риторичен и двамата мъже знаеха отговора.
Гилдър остави Нелсън в лабораторията и се качи с асансьора на покрива. Левият му крак отново беше станал безчувствен, при всяка стъпка приклякаше, като хълцане. Навън Мастерсън, дежурният офицер от Блекбърд, кимна отсечено за поздрав, но го остави насаме. Представител на Блекбърд от старата школа: с телосложение на боклукчийска кола, ръце като пожарни кранове и лице, застинало в самодоволно хилене на пораснало момче от колежанско братство. С извитите си слънчеви очила, бейзболна шапка и бронирано облекло Мастерсън не приличаше на човек, ами на екшън герой. Откъде намираха тези образи? Дали пък не ги отглеждат в някое стопанство? Или ги култивират в стъкленици? Те си бяха главорези и на Гилдър открай време не му беше по вкуса да си има вземане-даване с тях. Ричардс, който беше Експонат А, смяташе, и то съвсем основателно, че почти машиналното им подчинение ги превръща в идеални за извършването на определени задачи. Ако не съществуваха, щеше да се наложи да бъдат измислени.
Приближи се към ръба на покрива. Тъкмо беше превалило пладне, въздухът не помръдваше под безформеното бяло слънце, земята — равна и безлична като билярдна маса. Съвършената линия на хоризонта се начупваше само от блестящата сграда с купол, която вероятно беше свързана с колежа, а на юг — от куполовидната форма на футболния стадион. Едно от онези училища, мислеше си Гилдър, за масово производство на спортисти, маскирано като колеж, в което престъпниците избутваха фалшиви курсове и пълнеха с пари сандъците за фонда на възпитаниците, като бъхтеха с юмруци членовете на противниковия отбор в есенните следобеди.
Насочи поглед към лагера на ФАИС отдолу и внимателно го огледа. Присъствието на бежанците беше неочаквана за него спънка и първоначално тя го притесняваше. Но когато обмисли по-внимателно ситуацията, реши, че всъщност няма никакво значение. Заповедта на армията беше до ден-два всички те да бъдат махнати от мястото. Група момчета играеха близо до жицата, ритаха по прашната земя спихнала се топка. Гилдър ги наблюдава няколко минути. Светът може и да се разпадаше, но децата си оставаха деца: оставяха настрани всичките си грижи и се потапяха в игра, щом им се отвореше възможност и за миг. Може би именно това беше чувствал Гилдър с Шона: няколко минути, в които се превръщаше в момчето, което не е бил. Може би точно това беше искал; което всеки човек искаше.
Лоурънс Грей: Нещо в този мъж не му даваше мира и не беше само невероятното съвпадение с жената, която се оказа съпруга на агент Улгаст. Начинът, по който Грей говореше за нея, това го тормозеше. Моля ви, искате мен. Само не наранявайте Лайла. Гилдър никога не би и допуснал, че Грей е способен да милее по този начин за друг човек, какво оставаше за жена. Всичко, което Гилдър беше научил от досието му, го беше подготвило да очаква в най-добрия случай самотник, а в най-лошия — социопат. Но молбите на Грей за Лайла очевидно бяха искрени. Нещо се беше случило между тях, зародила се беше връзка.
Погледът му постепенно обходи целия лагер. Всички тези хора бяха уловени в капан. Не само от жиците, които ги обграждаха. Физическите барикади бяха нищо в сравнение с бодливата тел на разума. Те един друг се превръщаха в затворници. Съпрузи и съпруги, родители и деца, приятели и спътници: онова, в което вярваха, че им дава сила в живота, всъщност правеше обратното. Гилдър си спомни двойката, която живееше от другата страна на улицата срещу къщата му, как единият подаде спящата им дъщеря на другия, докато вървяха към джипа. Колко тежък вероятно е бил товарът в ръцете им. А когато краят се стовареше отгоре им и ги повлечеше, щяха да напуснат този свят, пометени от вълна от страдание, агонията им щеше да е милиони пъти увеличена от загубата на дъщеря им. Дали трябваше те да я наблюдават как умира? Или те първи да загинат с мисълта каква ще бъде участта ѝ, когато вече няма да ги има? Кое беше за предпочитане? Нямаше отговор. Любовта беше предопределила участта им. Това именно правеше любовта. Бащата на Гилдър добре беше научил този урок.