Гилдър умираше. Това беше безспорно, житейски факт. Както беше факт и че Лоурънс Грей — този наличен никой, този проклет пазач, човек, който в жалкия си живот на никого нищо друго, освен нещастие не беше донесъл — не умираше. Някъде в тялото на Лоурънс Грей лежеше тайната на неограничената свобода и Хорас Гилдър щеше да я открие и да я използва за себе си.
Осемнайсет
Дните се точеха бавно, а за автобусите нищо не се чуваше.
Неспокойствие завладя всички. Извън телените ограждения военните влизаха и излизаха, а броят им намаляваше. Всяка сутрин Китридж отиваше до навеса, за да научи какво е положението, и всяка сутрин си тръгваше с един и същ отговор: „Проявете търпение, автобусите идват“.
Валя цял ден. Дъждът превърна лагера в гигантска кална баня. След това отново изгря слънце, калта се спече и всичко се оказа покрито с кална коричка. Всяка сутрин се появяваха нови количества пакети с храни, които стоварваха от задната част на петтонните военни камиони, но никакви новини не идваха. Химическите тоалетни воняха, кофите за боклук вече не побираха отпадъците. Китридж прекарваше часове в наблюдение на входа, никакви бежанци не пристигаха. С всеки изминал ден мястото сякаш се превръщаше в остров, заобиколен от враждебно море.
Сприятели се с Вера, доброволката от Червения кръст, която най-напред се беше приближила към тях на опашките при приемането. Оказа се по-млада, отколкото Китридж си мислеше, учеше за медицинска сестра в „Мидуест Стейт“. Като всички цивилни служители и тя беше на ръба на силите си, напрегнатите дни се бяха отпечатали на лицето ѝ. Вера разбираше безпокойството му, така казваше, всички го разбирали. И тя се надяваше да се качи на някой от автобусите, и тя като тях се чувстваше в безизходица. Един ден чакаха автобуси от Чикаго, на следващия от Канзас Сити, след това от Джулиет. Някакъв провал на ФАИС. Трябваше уж да получат и сателитни телефони, за да могат хората да позвънят на роднините си и да им съобщят, че са добре. Вера не знаеше какво се е случило със сателитните телефони. Дори местната мобилна мрежа се беше сринала.
Китридж започна да вижда едни и същи лица: елегантно облечена жена, която водеше котка на каишка, група чернокожи младежи, облечени в белите ризи с черни вратовръзки от Свидетелите на Йехова, момиче в униформа на водеща мажоретка. В лагера се възцари безразличие, драмата от неслучващото се заминаване се беше променила и потопила всички в пасивно състояние. Носеха се слухове, че водоизточниците са заразени и че медицинските палатки са пълни с хора, които се оплаквали от стомашни болки, болки в мускулите и треска. Много от хората имаха радиоапарати, които все още работеха, но единственото, което чуваха, беше пращене, следвано от вече познатото изявление на Системата за радиоразпространение при бедствия: Останете по домовете си. Намерете подслон, където сте. Подчинявайте се на заповедите на военните и на силите на реда. Звън и след това думите се повтаряха.
Китридж започна да се чуди дали изобщо някога ще се измъкнат от това място. И по цяла нощ наблюдаваше огражденията.
В късния следобед на четвъртия ден Китридж беше намислил да изиграе още една ръка карти с Април, Пастора и госпожа Белами. От бридж бяха минали на покер, като залагаха абсурдни суми, които бяха напълно хипотетични. Април, която твърдеше, че никога преди не е играла, вече беше отмъкнала на Китридж близо пет хиляди долара. Уилксъс беше изчезнал, никой не го беше виждал от сряда. Където и да отиваха, взимаха със себе си и багажа си.
— Иисусе, тук е като в пещ — рече Джо Робинсън. Той почти не беше ставал от походното си легло цял ден.
— Изиграй една ръка — предложи му Китридж. — Ще ти отклони вниманието от жегата.
— Христе — простена мъжът. От него се лееше пот. — Едва се помръдвам.
Китридж, само с двойка шестици, събра картите си. Април, с лице на изпечен покерджия, отново обра залозите.
— Скучно ми е — обяви Тим.
Април подреждаше хартиените парчета, които използваха за чипове на купчини.
— Можеш да си играеш с мен. Ще ти покажа как да залагаш.
— Искам да играя на друга игра.
— Имай ми доверие — рече тя на брат си, — тази е много по-интересна.
Пастора раздаваше отново, когато на входа на палатката се появи Вера. С Китридж се спогледаха набързо.
— Можем ли да поговорим отвън?
Той стана от леглото и излезе сред жегата в края на деня.
— Нещо става — рече Вера. — ФАИС току-що получиха съобщение, че се спира целият транспорт на цивилни на изток от Мисисипи.