— Сигурна ли си?
— Дочух разговора им в кабинета на директора. Половината от персонала на ФАИС вече се е омел.
— Кой друг знае за това?
— Ти шегуваш ли се? Дори на теб нищо не казвам.
Това беше, изоставили ги бяха.
— Кой е командващият офицер?
— Майор някоя си. Май се казваше Порчеки.
Късмет.
— Тя къде е сега?
— Трябва да е в заслона. Имаше и някакъв полковник там, но вече си е отишъл. Мнозина от тях са си отишли.
— Ще говоря с нея.
Вера се намръщи несигурно.
— Какво можеш да направиш?
— Може би нищо. Но си струва да опитам.
Тя забързано си тръгна. Китридж се върна в палатката.
— Къде е Делорес?
Ууд вдигна поглед от картите си.
— Мисля че работи в една от медицинските палатки. Червеният кръст набираше доброволци.
— Нека някой да я повика.
Когато всички се събраха, Китридж им обясни ситуацията. При положение че Порчеки им осигуреше гориво за автобуса — голямо „ако“ — трябваше да изчакат с тръгването най-рано до сутринта.
— Ти мислиш ли наистина, че тя ще ни помогне? — попита Дон Пастора.
— Признавам, че съвсем не е сигурно.
— Според мен трябва просто да го откраднем и да се ометем оттук — рече Джамал. — Да не чакаме.
— И дотам може да се стигне и няма да съм против, но имам две съображения. Първото е, че говорим за армията. Да откраднеш, е добър повод да те застрелят. А второто е, че ни остават най-много още два часа от деня. До Чикаго има много път, а не искам да пътуваме по тъмно. Разумни ли ти се струват?
Джамал кимна.
— Важното е да не вдигаме шум и да се движим заедно. Щом веднъж новината се разчуе, ще настане ад. Никой да не се отдалечава от палатката. Ти също, Тим. Никакво мотаене наоколо.
Китридж беше излязъл от палатката, когато Делорес го пресрещна.
— Притеснена съм за тази треска — припряно рече тя. — Медицинските палатки са препълнени. Материалите привършиха, няма антибиотици, нищо няма. Положението излиза извън контрол.
— Според теб какво е?
— Очевидният виновник сигурно е тиф. Същото се случи и в Ню Орлиънс след урагана Ванеса. Толкова много хора, натъпкани на едно място, само въпрос на време е да се случи. Ако питаш мен, всеки миг закъсняваме с тръгването.
Нова тревога, помисли си Китридж. Ускорил крачка, се запъти към навеса, а пътьом подмина контейнерите, където гарваните ровеха из боклука. Птиците се бяха появили предишната вечер, несъмнено привлечени от вонята на трупащия се боклук. Сега сякаш мястото беше пълно с тях — толкова нагли бяха, че можеха да отмъкнат храната от ръката на човек. Появата на гарваните е лош знак, помисли си той.
В палатката на командирите Китридж избра най-директния подход и не предупреди за появата си, преди да влезе. Порчеки седеше на дълга маса и говореше по сателитен телефон. В стаята имаше трима подофицери и гъсто натъпкано електронно оборудване. Един от войниците изтръгна слушалките си и скочи на крака.
— Какво правите тук? Достъпът до това място е ограничен, забранено е за цивилни.
Но когато войникът тръгна към Китридж, Порчеки го спря.
— Всичко е наред, ефрейтор — лицето ѝ беше изнурено, тя остави телефона. — Щабсержант Китридж. Какво мога да направя за вас?
— Изтегляте се, нали? — идеята се оформи в ума му, докато говореше.
Порчеки го изгледа. След това се обърна към войниците:
— Бихте ли ни извинили, моля?
— Майор…
— Свободен сте, ефрейтор.
С видимо неудоволствие тримата излязоха от палатката.
— Да — рече Порчеки. — Наредено ни е да се изтеглим зад границата на Илинойс. Обявена е карантина на целия щат от осемнайсет часа утре.
— Не можете просто да оставите тези хора. Те са напълно беззащитни.
— Ясно ми е — гледаше го строго. Сякаш всеки миг щеше да му каже нещо, но размисли. — Били сте в Баграм, нали?
— Моля?
— Мисля, че ви познах. Бях там, със седемдесет и втори медицински експедиционен отряд. Не вярвам да си ме спомните — погледът ѝ се стрелна надолу. — Как е кракът?
Китридж беше прекалено изненадан, за да отговори.
— Справям се добре.
Леко кимване и по лицето ѝ премина изражение, което можеше да мине за усмивка.
— Радвам се да видя, че сте го преодолели, сержант. Чух за случилото се. Ужасно нещо, онова с момчето — официалният ѝ тон се възвърна. — Колкото до другото, имам двайсет и четири автобуса на път от арсенала в Рок Айланд и две автоцистерни. Плюс вашия автобус, което прави двайсет и пет. Очевидно е, че не са достатъчни, но само това можах да събера. Сведенията не са за всеобща разгласа, имайте го предвид. Не искаме да предизвикаме паника. Ще ви излъжа, ако не кажа, че нарушавам всякакви правила тук. Изяснихме ли се?