Китридж кимна.
— Когато автобусите дойдат, трябва да сте готови. Знаете какви са тези създания. Ще държим ситуацията под контрол, доколкото можем, но рано или късно този контрол ще се прокъса. Хората ще си направят сметките и можете да сте сигурен, че никой няма да иска да остане тук. Трябва да сме успели да направим четири пътувания преди затварянето на границата. Така е замислено да стане, но времето ни е прекалено малко. Имате ли шофьор за вашия автобус?
Китридж кимна.
— Дани.
— Онзи с шапката ли? Простете ми, сержант, не искам да проявя неуважение към човека, но трябва да съм сигурна, че той ще се справи със задачата.
— Няма да намерите по-добър от него. Имате думата ми.
Кратко двоумене, след това тя се съгласи.
— Кажете му да се яви тук в три сутринта. Първите тръгват в четири и трийсет. Не забравяйте какво ви казах. Ако искате да махнете хората си оттук, качете ги на автобусите.
След това се случи нещо, което най-много изненада Китридж. Порчеки се наведе, отвори долното чекмедже на бюрото си и извади два пистолета. Двата „Глока“ на Китридж, както си бяха в кобурите. Подаде му и синьо яке с надпис ФАИС на гърба.
— Облечете го, за да не се виждат. Идете при ефрейтор Дейнс отвън, той ще ви съпроводи до склада за оръжие. Вземете колкото патрони са ви нужни.
Китридж пъхна ръце в ремъците и облече якето. Жената му беше обяснила всичко просто и ясно. Останали бяха зад бойната линия, фронтът ги беше подминал.
— Колко близо са? — попита Китридж.
Лицето на майора помръкна.
— Вече са тук.
Лоурънс Грей за първи път чувстваше такъв неистов глад.
От колко време беше тук? Три дни? Или четири? Времето беше загубило смисъла си, ходът на часовете се нарушаваше само от посещенията на облечените в скафандри мъже. Идваха без предупреждение, като привидения, появили се от наркотичната омая. Херметическата шлюзова камера изсъскваше и те се появяваха, следваше убождането от иглата и бавното напълване на системата с алената плячка. В кръвта му имаше нещо, което те искаха. Но все не изглеждаха доволни, щяха да му източат кръвта като на жертвено животно. Умоляващо ги питаше какво искат. Защо ми причинявате това? Къде е Лайла?
Беше гладен. Същество с една нужда, дупка в пространството с размерите на човек, която трябваше да се напълни. Човек, който можеше да полудее от тази нужда. Ако се приемеше, че беше човек все още, но надали беше така. Нула го беше променил, преобразил беше самата същина на съществуванието му. Беше го обсебил. В ума си чуваше гласове, мърморене, сякаш глъч от далечна тълпа. Час по час шумът ставаше по-силен, тълпата се приближаваше. Мяташе се в ремъците като уловена риба. С всяка източена от него банка кръв силата му намаляваше. Чувстваше как остарява отвътре, стремителен упадък дълбоко в клетките му. Вселената го беше изоставила на собствената му орис. Смъртният му час беше близко, щеше да се разтвори в нищото.
Наблюдаваха го, онзи на име Гилдър и другият — Нелсън. Грей чувстваше присъствието им, как дебнат иззад лещите на охранителната камера, пулсиращите лъчи на очите им. Имаха нужда от него, страхуваха се от него. За тях беше като кутия с подарък, която, ако се отвори, може да се окаже, че гъмжи от змии. Нямаше отговор за тях, бяха престанали да го разпитват. Мълчанието беше единствената му останала сила.
Мислеше за Лайла. И на нея ли се случваше същото? Всичко наред ли беше с бебето? Искаше само да я защити, да направи това единствено добро в окаяния си, незначителен живот. Беше нещо като любов. Като Нора Чънг. Само че хиляда пъти по-силно, енергия, която не искаше нищо, която не отнемаше нищо, а само да отдаде себе си. Лайла наистина ненапразно беше влязла в живота му, ами, за да получи той последен шанс. И все пак той я беше предал.
Чу съскането на херметическия капак. Влезе някакъв човек. Един от облечените в костюми мъже тръгна тромаво към него като грамаден оранжев снежен човек.
— Господин Грей, аз съм доктор Съреш.
Грей затвори очи и зачака убождането на иглата. Давай, помисли си той, източи я всичката. Но нищо не последва. Грей отвори очи и видя лекарят да изтегля иглата от системата. С внимателни движения постави капачето на иглата и с дрънчене я остави в кутията за отпадъци. Изведнъж Грей усети как мъгла обгръща мозъка му.
— Сега можем да говорим. Как се чувствате?