Искаше да попита: Ти как мислиш? Или само: Начукай си го.
— Къде е Лайла?
От торбичка на биокостюма си докторът измъкна малко фенерче и го приближи към лицето на Грей. През прозрачния екран на шлема лицето му изплува пред очите на Грей: високо чело, тъмна кожа с жълтеникав оттенък, малки бели зъби. Размаха светлината пред очите на Грей.
— Притеснява ли ви? Светлината.
Грей поклати глава. Започваше да долавя нов звук — ритмично пулсиране. Чуваше как биеше сърцето на мъжа, пулсиращото шуртене на кръвта през вените. Устата му се изпълни със слюнка.
— Не сте имали изхождане, нали?
Грей преглътна и отново поклати глава. Лекарят се премести към долната част на леглото и издърпа малка сребриста сонда. Потърка я бързо по голите стъпала на Грей.
— Много добре.
Прегледът продължаваше. Всяко късче информация беше записвано в бележник. Съреш издърпа нощницата на Грей над краката му и улови в шепа тестисите му.
— Кашляйте, моля.
Грей успя да се покашля леко. Лицето на лекаря зад защитния шлем беше безизразно. Пулсирането изпълни всяко кътче от мозъка на Грей, заличи всяка друга мисъл.
— Ще проверя жлезите ви.
Лекарят протегна облечените си в ръкавици ръце към врата на Грей. Щом върховете на пръстите му се допряха до него, Грей извърна рязко глава. Жестът беше машинален. Дори да беше опитал, нямаше да може да се спре. Зъбите му се забиха в меката плът на дланта на Съреш и се впиха в нея като менгеме. Отначало почувства крайно противния вкус на латекс, а след това в устата му нахлу сладост и я изпълни. Съреш пищеше и се мъчеше да се освободи. Със свободната си ръка буташе челото на Грей, опитваше се да се отскубне. Отдръпна се назад и удари Грей с юмрук през лицето. Не почувства болка, но се стресна. Грей охлаби хватката си. Съреш се отдръпна назад, стиснал окървавената си ръка в китката, притиснал в нея палец и показалец като турникет. Грей очакваше да се случи нещо страшно, да завие аларма, в помещението да се втурнат мъже, но нищо подобно не стана. Мигът си остана замръзнал и някак незабелязан. Съреш се отдръпна, впил в Грей поглед, в който се четеше неудържима паника. Свали окървавената си ръкавица и бързо отиде до мивката. Завъртя крана и ожесточено затри ръката си, като си мърмореше под нос:
— Боже мой, о, Боже мой.
След това си отиде. Грей лежеше неподвижно. В боричкането системата му се беше извадила. По лицето му, по устните му имаше кръв. С лениво удоволствие ги облиза. Стигаше, колкото да усети вкуса, но беше достатъчно. Обля го сила, както прилив облива бряг. Изпъна мускули срещу ремъците и усети как болтовете започнат да поддават. Херметическият капак беше друг проблем, но рано или късно и с него щеше да се справи. Грей щеше да почака. Той щеше да възсияе като ангел на смъртта.
Лайла, идвам.
Деветнайсет
03:30 часа. Групата се беше събрала при палатката, оборудването опаковано, чакаха да се зазори. Китридж им беше казал, че трябва да поспят, за да се подготвят за пътуването, което им предстоеше. Малко след полунощ обещаните автобуси се появиха пред огражденията в дълга сива линия. Военните запазиха мълчание, но пристигането им не мина незабелязано. Слухът, че напускат мястото, обходи лагера. Кои щяха да потеглят първи? Идваха ли други автобуси? Ами с болните какво ще стане? Отделно от тях ли щяха да бъдат евакуирани?
Китридж и Дани отидоха до палатката на командването за съвещание с Порчеки. Товаренето на хората щеше да се контролира пряко от останалия цивилен състав, ФАИС и Червения кръст, докато на останалите от хората на Порчеки, три взвода, им се възложи да отговарят за тълпите. Дванайсет хъмвита и два танка щяха да чакат в другия край, за да ескортират конвоя. Пътуването до Рок Айлънд щеше да отнеме почти два часа. Ако всичко минеше по план, последните четири товара щяха да стигнат в Рок Айланд в 17:30, точно преди затварянето на границата.
Щом срещата приключи, Китридж дръпна Дани настрана.
— Случи ли се нещо, не чакай. Вземи когото можеш и карай. Избягвай главните пътища. Ако мостът при Рок Айлънд е затворен, тръгни на север, както направихме миналия път. Следвай реката, докато не намериш отворен мост. Разбра ли?
— Не бива да чакам. Избягвам главните пътища. Карам на север.
— Точно така.
Останалите шофьори вече се бяха запътили към автобусите си. Китридж разполагаше само с миг, за да каже и останалото.
— Каквото и да се случи. Дани, нямаше да стигнем толкова далеч без теб. Сигурен съм, че го знаеш, но исках да ти го кажа.
Мъжът кимна отсечено, свел поглед.