— Добре.
— Бих искал да се ръкувам с теб. Мислиш ли, че ще е проблем да се ръкуваме?
Челото на Дани се свъси, по лицето му се изписа изражение, което почти изразяваше болка. Китридж вече се притесни, че е прекалил, когато Дани протегна ръка с колеблива припряност, дланите на мъжете се допряха. Ръкостискането му, макар и колебливо, не беше лишено от сила. Дани се здрависа енергично, за секунда го погледна в очите и после край, всичко приключи.
— Късмет — рече Китридж.
И се върна в палатката. Вече не му оставаше друго, освен да чака. Седна на земята, облегнал гръб на дървен сандък. След няколко минути входът на палатката се разтвори. Април клекна до него и придърпа колене до гърдите си.
— Нещо против?
Китридж поклати глава. Гледаха към входа на комплекса на около стотина метра от тях. Под светлината на прожекторите районът около него приличаше на ярко осветена сцена.
— Исках да ти благодаря — каза Април. — За всичко, което направи.
— Всеки би го направил.
— Не всеки. На теб ти се иска да е така, но не всеки би го направил, това имам предвид.
Китридж се почуди дали е права. Предположи, че няма значение. Съдбата ги беше събрала и сега бяха заедно. После си спомни за пистолетите.
— Имам нещо, което е твое.
Бръкна под якето и извади единия от пистолетите. Дръпна затвора, за да зареди патрон, обърна го и ѝ го подаде.
— Не забравяй какво ти казах. Един изстрел в средата на гърдите. Сриват се като картонена кула, направиш ли го както трябва.
— Как си ги върна?
Той се усмихна.
— Спечелих ги на покер — приближи го към нея. — Хайде, вземи го.
За него беше станало важно пистолетът да е у нея. Април го взе с ръка, приведе се, пъхна цевта в колана на джинсите си и го долепи до гърба си.
— Благодаря — усмихна му се тя. — Ще го използвам, както трябва.
Изтече цяла минута в мълчание.
— Лесно е да се предвиди как ще приключи цялата работа, нали? — рече Април. — Рано или късно, имам предвид.
Китридж се обърна и я погледна. Не го гледаше в очите, светлината на прожекторите осветяваше лицето ѝ.
— Винаги има шанс.
— Много мило, че го казваш. Но това нищо не променя. Може би другите имат нужда да го чуят, аз нямам.
Застудяваше. Април се притисна към него. Движението ѝ беше инстинктивно, но изпълнено с подтекст. Китридж я прегърна и я притегли към себе си, за да се постопли.
— Мислиш за него, нали? — Главата ѝ лежеше на гърдите му, гласът ѝ беше почти нечут. — За момчето в колата.
— Мисля.
— Разкажи ми.
Китридж си пое дълбоко въздух и въздъхна в мрака.
— Непрекъснато мисля за него.
Обгърна ги дълбока тишина. Около тях лагерът беше притихнал, като стаите на къща, в която всички са си легнали.
— Ще те помоля за услуга — рече Април.
— Кажи.
Китридж усети как тялото ѝ леко се напрегна.
— Споменах ли, че съм девствена?
Неволно се засмя, но смехът му не прозвуча неуместно.
— Щях да си спомням, ако беше.
— Ами добре. В моя живот не е имало, както би могъл да се изразиш, много мъже — замълча. — Не излъгах, когато казах, че съм на осемнайсет, да знаеш. Не че има значение. Не мисля, че в този свят подобни неща все още са от значение.
Китридж кимна.
— Май не са.
— Ами искам да кажа, че не бива да е кой знае колко важно.
— Винаги е важно.
Април обгърна ръката му със своята, бавно прокара палец по кокалчетата на пръстите му. Усещането беше леко и топло, като целувка.
— Странно. И преди да видя белезите ти, знаех какъв си бил. Не просто за армията, това е ясно за всеки. Ами че нещо ти се е случило във войната — мълчание, — май не знам първото ти име.
— Бърнард.
Отдръпна се, за да го погледне. Очите ѝ бяха влажни и блестяха.
— Моля те, Бърнард. Моля те и толкова, съгласен ли си?
Не беше молба, която можеше да бъде отблъсната, нито пък той искаше да го направи. Използваха една от съседните палатки — кой ли знае къде се бяха дянали обитателите ѝ? Китридж отдавна не беше го правил, но положи всички усилия, за да бъде нежен, да не бърза. На оскъдната светлина наблюдаваше лицето на Април. Тя издаде няколко звука, не много, а когато приключи, го целуна — дълго и нежно, сгуши се в него и скоро заспа.
Китридж лежеше в мрака, заслушан в дишането ѝ, чувстваше топлината ѝ там, където телата им се допираха. Помислил си беше, че може да е странно, но не беше, изглеждаше естествена част от всичко случващо се. Мислите му се зареяха, спираха се на едно, после на друго. Най-хубавите спомени бяха спомените с любов. Нямаше много такива. Сега имаше още един. Колко глупав е бил да иска да се откаже от живота.