Фаза 2: ООТГ разполага 3 механизирани пехотни дивизии от тактически наземни бойни единици от НГ КО, НГ КС, НГ НЕ и НГ АЙ за бойни действия срещу остатъчните вражески сили в рамките на Обозначените зони 1–26. Фаза 2 завършва със 100% унищожение на заразените лица в границите на Карантинната зона.
И продължаваше нататък: логистика, тактическа организация, командване, сигнализация. Бюрокрацията на войната. Изводът беше ясен: всеки останал в границите на карантинната зона вече беше обречен.
— Иисусе.
— Казах ти — рече Нелсън. — Рано или късно щеше да се случи. Остават по-малко от два часа до зазоряване. Вероятно през нощта сме в безопасност, но не мисля, че трябва да чакаме.
Изведнъж часовникът беше ударил полунощ. След всичко, което беше направил, сега да приеме поражението!
— И какво искаш да направя?
Гилдър си пое въздух, за да се овладее.
— Евакуирай техниците с колите, но остави тук Мастерсън. Можем сами да държим Грей и жената и да се обадим за пикап.
— Да предупредя ли Атланта? Поне да са наясно с положението.
Помисли си, че е по-добре да не дава на Нелсън втора възможност да каже „нали ти казах“.
— Не, аз ще го направя.
Имаше обезопасена наземна линия в кабинета на началника. Гилдър се заизкачва по стълбите, после тръгна по празния коридор, левият му крак се влачеше жалко. Всички кабинети бяха напълно опразнени, единствените мебели в стаята бяха стол, евтино метално бюро и телефон. Седна на стола и стоя така, вперил поглед в апарата. След някое време осъзна, че страните на лицето му са мокри: беше започнал да плаче. Странно, емоционално хлипане, което сякаш се беше явило като предвестник на съдбата му и като непоискана изповед на тялото му за жалкия му нищожен живот. Все едно тялото му казваше: Само почакай. Само почакай и ще видиш какво ти готвя, момченце. Вегетиране на жив мъртвец.
Но това нямаше да стане, щом вдигнеше телефона, всичко щеше да приключи. Малка утеха беше да знае, че поне няма да живее достатъчно дълго, за да изстрада кулминацията на своя упадък. Онова, което не беше успял да доведе докрай онзи ден в гаража, сега щеше да се случи.
Господин Гилдър? Елате при нас. Ръка на рамото му, тръгна по коридора.
Не.
Двайсет
Когато стигнаха до автобусите, войниците бяха установили периметър. В мрака преди зазоряване вече се оформяше тълпа. Автобусът на Дани беше на третото място. Китридж го мерна през предното стъкло, нахлупил шапка на главата и стиснал с ръце волана. Вера стоеше до стъпалата с бележник в ръка.
Бог да те благослови, Дани Чейс, помисли си Китридж. Това ще е пътуването на твоя живот.
— Моля всички да запазят спокойствие! — Порчеки вървеше напред-назад покрай линията от автобуси зад бариерата от войници и крещеше през мегафон. — Застанете в строга линия и се качвайте отзад! Ако не си намерите място, изчакайте втория курс!
Войниците бяха издигнали бариери, които да служат за вход. Тълпата напираше зад тях, блъскаше се към пролуката. Хората се питаха къде отиват. За Чикаго ли заминаваха, или за друго място? Точно пред групата на Китридж имаше семейство с две деца, момче и момиче, облечени в мръсни пижами. Мръсни крака и сплъстени коси — нямаха повече от пет години. Момичето стискаше в ръка гола Барби. От запад се чуха още тътени, придружени с мълнии на хоризонта. Китридж и Април държаха Тим за ръце, страх ги беше тълпата да не го откъсне от тях.
Щом мина през пролуката, групата бързо се насочи към автобуса на Дани. Семейство Робинсън и Момчето се качиха първи, на долните стъпала бяха Ууд и Делорес, Джамал и госпожа Белами. Дон Пастора се качи отзад, зад Китридж, Тим и Април.
Просветна мълния в призрачно бяло, възпламени въздуха и запечата сцената в ума на Китридж. След половин секунда дойде протяжен екот от гърмежи. Китридж усети как земята се разтресе под краката му.
Не беше тътен от гръмотевица. Ами артилерия.
Отгоре им прелетяха три самолета, следвани от други два. Изведнъж всички се разпищяха — висок, пронизителен звук на отприщила се паника, която се надигна отзад и заля тълпата като вълна. Китридж се обърна назад.
За пръв път виждаше виралите, събрани в голяма група. Понякога от наблюдателния си пост на кулата беше виждал как вървят по трима — никога повече или по-малко — и, разбира се, онези в подземния гараж, които може би наброяваха към двайсет. Но техният брой беше нищо в сравнение с броя им сега. Гледката наподобяваше ято тромави птици: направлявана маса от стотици, дори хиляди вирали, бързащи към оградата от жици. Ято, спомни си Китридж. Така ги наричаха, „ята“. За секунда го обзе нещо като страхопочитание, чисто искрено и всепоглъщащо възхищение от неподправената им величавост.