Майор Франсис Порчеки от Националната гвардия на Айова — в цивилния си живот районен управител на производството на женско спортно облекло — не беше запозната с мисията на ООТГ „Факла“, но не беше и глупава. Майор Порчеки не само беше получила изключително добро военно образование като офицер, но беше и предана католичка, която намираше утеха и черпеше напътствия от своята вяра. Майор Порчеки взе решение да не изоставя бежанците, оставени под нейна защита, както ѝ беше заповядано да направи, а след това с дълбоко убеждение в правилността на избора си реши и да посвети последните си сили и остатъка от своя живот и този на войниците, които бяха все още под нейно командване — 165 мъже и жени, почти до един заели позиции при западните телени ограждения — за да осигури прикритие на изтеглящите се автобуси. В този момент гражданите, които не бяха успели да се качат, тичаха след автобусите и крещяха да спрат, но нямаше какво да се направи. Ами това е, помисли си Порчеки. Да можех, бих спасила повече. Бледозелена светлина пълзеше над хоризонта и се засилваше от запад, стена от трептящо лъчение, като светещ жив плет. Над главите им се стрелкаха самолети, пускаха яростта на зарядите си в сърцето на ятото, светещи трасиращи снаряди, изблици от пламъци. Въздухът се разцепи от гръм. Подложеното на обстрел от две страни ято се показа, ходът му не спираше. Порчеки скочи от хъмвито си, преди то да е спряло, и изкрещя:
— Спрете стрелбата! Изчакайте да приближат загражденията! — и зае позиция за стрелба.
Това беше последната ѝ заповед. Щеше да се изправи пред лицето на врага със същата решимост, с каквато щяха да се изправят и хората ѝ. И започна да се моли.
Времето някак беше загубило своята последователност. Сред хаоса съдбите се преплитаха по невидими пътища. В мазето на сградата се водеше по-горчива битка. В същия момент, в който хеликоптерът „Блекбърд“ излиташе от покрива, Хоръс Гилдър, който се криеше от Нелсън в кабинета в началото на нападението, взел решение да не се обажда на партньорите си в „Центъра за контрол на заболяванията“, беше свалил от раменете си едно тегло, но вече се беше нагърбил с друго (нямаше представа как следва да постъпи). Той доста трудно слезе по стълбите в мазето и завари Мастерсън и Нелсън трескаво да събират кръвни проби в хладилна чанта със сух лед. Посрещнаха го с крясъци: „Къде беше?“, „Трябва да се махаме оттук!“ и „Мястото ще рухне отгоре ни!“. Но тези чувства, колкото и основателни да бяха, смътно докоснаха Гилдър. Важното беше Лоурънс Грей. И изведнъж, сякаш някой го зашлеви, Гилдър проумя какво трябва да направи.
Имаше само един начин. Защо не го беше прозрял по-рано?
Цялото му тяло беше на ръба да бъде обхванато от парализиращи спазми, едва си поемаше дъх през стесняващата се тръба на гърлото. Въпреки всичко владееше волята си — волята на умиращия — и успя да достигне, да улови оръжието под ръката на Мастерсън и да го измъкне от кобура му.
След това Гилдър и сам себе си удиви, като го застреля.
Китридж беше прегазен от тълпата.
Автобусите потеглиха и тогава го събориха на земята. Помъчи се да се изправи, но нечий крак го изрита по лицето, а собственикът му се стовари отгоре му. Последваха нови ритници и тела, а единственото, което можеше да направи, за да се защити, бе да се притисне към земята и да закрие глава с ръце.
— Тим! Къде си?
Видя го. Множеството беше подминало момчето. Седеше на земята на десетина метра от него. Китридж закуцука към детето, спря.
— Добре ли си? Можеш ли да тичаш?
Момчето се държеше за едната страна на главата си. Очите му бяха празни, нефокусирани. Плачеше на хлипове, от носа му течаха сополи.
Китридж го изправи на крака.
— Хайде.
Нямаше план, единственият план беше да избягат. Автобусите ги нямаше, вече бяха призраци от прах и дизелов дим. Китридж хвана Тим през кръста, метна го през рамо и му каза да се държи. Направи три стъпки и болката се появи. Коляното му изтръпна. Тръгна тромаво, препъна се, успя някак да се задържи прав. Едно беше сигурно: с този крак и момчето нямаше да стигне далеч пеша.
После си спомни за склада за оръжие. Вътре беше видял хъмви с отворен заден капак. Капакът му стоеше отворен, защото един от войниците работеше по него. Дали все още е вътре? Дали е в ред?
Когато войниците при западните телени заграждения откриха стрелба, Китридж стисна зъби и хукна.