Выбрать главу

Когато стигна склада, кракът го болеше неистово. Как беше изминал онези стотина метра, нямаше ни най-малка представа. Но късметът беше с него. Автомобилът все още беше там, където го беше видял, сред вече празните рафтове. Капакът беше спуснат — добър знак — но дали хъмвито вървеше? Остави Тим на място до шофьора, седна зад волана и натисна стартера.

Нищо. Пое си дъх, за да се овладее. Мисли, Китридж, мисли. Под таблото висеше гнездо от несвързани жици. Някой беше работил по запалването. Освободи жиците, избра две и допря краищата им. Никакъв резултат. Нямаше представа какво прави — защо му беше хрумнало, че ще стане? Наслуки избра други две жици, червена и зелена.

Прескочи искра, двигателят ревна. Включи хъмвито на скорост, насочи се към вратите и натисна до дъно газта.

Префучаха през вратата. Пред тях се появи нов проблем: как да излязат. Няколко хиляди хора се опитваха да направят същото, беснееща човешка маса, която се опитваше да се промъкне през тесния изход. Без да маха крака си от газта, Китридж натисна клаксона и осъзна прекалено късно колко лоша е била идеята му — тълпата нямаше какво да губи.

Тя се обърна. Видя го. И се настърви.

Китридж спря, завъртя волана. Прекалено късно. Пълчищата налетяха хъмвито като връхлитаща вълна. Отвориха вратата, нечии ръце го задърпаха, опитваха се да го откъснат от волана. Чу Тим да пищи, докато се мъчеше да удържи волана. Хората се катереха по колата от всички посоки, заклещиха го вътре. Върху предното стъкло се стовари лице, после изчезна. Към лицето изотзад се протягаха ръце, сграбчиха го, други дърпаха ръцете му.

— Пуснете ме! — крещеше той и се опитваше да ги отпъди, но нямаше полза. Прекалено много бяха и докато нови тела падаха върху предното стъкло и под гумите на колата, хъмвито започна да се наклонява, той посегна към Тим и се подготви за катастрофата. Така приключи всичко.

Междувременно на пет километра оттам редицата от автобуси — превозващи 2043 цивилни бежанци, 36 служители на ФАИС и Червения кръст и 27 военни — с рев пътуваха на изток. Много от хората в тях плачеха, други се бяха затворили в молитви. Онези, които бяха с децата си, ги притискаха здраво към себе си. Няколко, въпреки горещите молби на близките си да млъкнат най-после, продължаваха да пищят. Сред тях имаше такива, които вече бяха потънали в безмилостни укори към себе си, че са изоставили толкова много хора, но повечето подобни размисли не ги вълнуваха. Те бяха късметлиите — онези, които се бяха измъкнали.

На волана на автобуса „Редбърд 450“ Дани Чейс преживяваше за пръв път в живота си чувство, което би могло да се опише единствено като величествена цялост на съществото си. Сякаш беше живял всичките си двайсет и шест години в изкуствения тесен обхват на своя потенциал като личност, само за да може каменните стени пред очите му изведнъж рязко да рухнат. Както автобусът, чийто курс направляваше, и Дани беше изстрелян напред, тласнат към ново състояние, в което в съзнанието му едновременно съществуваха противоречиви чувства с най-различни характеристики. Той се страхуваше, искрено и от дъното на душата си се страхуваше, но този страх беше източник не на парализа, ами на сила, богат извор от смелост, който, изглежда, изригваше и се надигаше в него самия. Ти си капитанът на този кораб, казваше господин Първис, и именно това беше Дани. През лявото му рамо Дон Пастора и Вера си говореха с напрегнати гласове за едно, за друго, за трето, зад тях на пейките останалите бяха сгушени по двойки. Семейство Робинсън и тяхното бебе, което издаваше някакъв мяукащ звук; Ууд и Делорес, които се държаха за ръце и се молеха; Джамал и госпожа Белами, които се бяха прегърнали. Април седеше печално сама с изпоцапано от сълзите лице. Освобождаването им се беше превърнало в единствения смисъл в живота на Дани, фиксираната точка в личната му вселена, около която се въртеше всичко останало, но във възторга на момента и откритието на Дани, че е жив, тяхното присъствие беше чиста абстракция. На волана на своя „Редбърд 450“ Дани Чейс беше в единение със самия себе си и вселената, а когато видя, както несъмнено го видяха и шофьорите на другите автобуси, второто множество от вирали да се надига от предхождащия зазоряването мрак, а после и третата, която идваше от север и с окото на разума си проумя със съобразителна триизмерна пресметливост, че тези две множества впоследствие ще формират една-единствена обкръжаваща ги маса, която ще връхлети автобусите като излетели от гнездото си стършели, той разбра какво трябва да направи. Изви волана наляво, измъкна се от конвоя и натисна газта до дъно, профуча покрай останалите автобуси в редицата. Сто и десет, сто и двайсет, сто и трийсет километра в час, с всяка частица от съществото си искаше автобусът да се движи по-бързо. Дон Пастора го попита какво прави. В името Божие, Дани, какво правиш? Но Дани знаеше точно какво прави. Целта му не беше бягството, защото то беше невъзможно, целта му беше да е първи. Да връхлети в ятото с такъв устрем, че да прелети през него, да си проправи коридор от разрушение. Пространството зад него изригна в хор от писъци. Ятото се показа в предното му стъкло, растящ легион от светлина. Кокалчетата на пръстите му, които стискаха волана, побеляха.