— Не знаеш ли какво става? — излая мъжът. — Трябва да се махаме оттук.
— Пусни я.
Отгоре се чу нов взрив и чак подът се разтърси. Изпопадаха стъкла, всичко се срутваше. Дулото на пистолета беше притиснато към ребрата ѝ като студен пръст, който сочеше сърцето ѝ. Мъжът изви глава към ъгъла на стаята.
— Нагоре по стълбите. Там ни чака хеликоптер.
— Остави оръжието и ще дойда с теб.
— Няма време за пазарлъци, по дяволите!
Нещо се случваше с нея. Някакво пробуждане и то не беше само заради пистолета. Сякаш се връщаше в съзнание след години сън. Каква глупачка беше! Да боядисва детската стая! Да се преструва, че пътуват сред природата, сякаш това щеше да промени нещо! Защото Дейвид беше мъртъв, Ева беше мъртва, също и Брад, чието сърце беше разбила, тя беше убедила себе си, че светът не свършва, защото той вече беше свършил. А ето тук стои този мъж, този Лоурънс Грей, който беше дошъл при нея като избавител, ангел, който да я отведе на безопасно място, сякаш бебето, което тя носеше, е негово — и тя разбра какво трябва да каже.
— Моля те, Лоурънс. Направи, каквото ти казва. Мисли за бебето ни.
Последва напрегнат момент, който бавно се заточи, сякаш беше извън потока на времето. Лайла можеше да прочете въпроса по лицето на Лоурънс. Може ли да се добере до пистолета, преди мъжът да стреля? И ако успееше, след това какво?
— Води ни навън.
Докато стигнат до покрива, витлата на хеликоптера вече се въртяха и пораждаха вихър. Небето светеше със зловеща светлина с изумруден оттенък, като вътрешността на зимна градина. Хеликоптерът, изглежда, се канеше да излети без тях, финална ирония, но Лайла видя как пилотът разпалено им маха от пилотската кабина. Качиха се на борда. Гилдър тръшна вратата зад тях.
Издигаха се.
Китридж осъзна, че лежи по лице в пръстта. В устата си имаше привкус на кръв. Опита се да се изправи, но разбра, че има само един крак, протезата му я нямаше. Вдигна глава и видя преобърнатото на една страна хъмви на стотина метра от него, като морско създание, изхвърлено на брега. Предното му стъкло беше разбито, от капака му и от шасито му се издигаше пара. Тълпата го беше нападнала като животинска глутница. Някои се опитваха да го обърнат отново на колелата му, но усилието беше хаотично и от всички страни. Другите стояха отгоре му, блъскаха и ритаха съперниците си, отбраняваха позициите си, сякаш само защото са там, имаха някаква защита.
Китридж пропълзя до Тим. Момчето дишаше, но беше в безсъзнание — малка милост. Тялото му беше изкривено под мъчителен ъгъл, по косата му имаше сплъстена кръв. Покрай тях тичаха войници, но нямаше къде да се избяга. Пред телената ограда имаше купища вирали, убити от куршумите на войниците, но когато се огледа, Китридж разбра, че нападението е било едно първо изпитание, авангард, изпратен да изтощи войниците. Второ, значително по-многобройно ято, вече се събираше. Докато се носеше с рев към тях, картината се разтегна, разтече се като зелена течност, хвърляща отблясъци и заобикаляща лагера. Последното нападение щеше да дойде от всички страни.
Вдигна телцето на Тим на раменете си и го притисна към гърдите си. Бяха насред хаоса, хората тичаха, носеха се крясъци, падаха бомби, но той пълзеше в прахта, сякаш обгърнат от мехур тих покой, който ги защитаваше от разрушението. Китридж погледна на изток. За миг си представи, че може да види как автобусът на Дани лети в мрака, макар да знаеше, че това е илюзия. Те отдавна не се виждаха, бяха далеч отвъд погледа му. Бог да те пази, Дани Чейс. Обгърна го дълбоко спокойствие и усещане за миналото, усещане за дежавю: беше и не беше там, беше момче, което си играеше, и мъж, който воюваше, и третото, в което се превърна. Образите проблясваха през съзнанието му, виралът в сватбената си рокля, вкопчен в капака на ферарито; проблясваща слънчева светлина върху реката, където преди години ловеше риба; Април, вечерта, в която седяха заедно на прозореца в училището и гледаха звездите, и спокойствието, което се изписа на лицето ѝ, когато двамата правиха любов; момчето в колата, очите му, пълни с ужасено знание, и ръката му — ръчичката му на малко момче, която отчаяно се протягаше към него, а после изчезна. Всичко това и още много други. Припомни си майка си как му пее. Топлината на дъха ѝ върху лицето му, усещането, че е малък, ново създание в света. Светът не ми е дом, пееше тя с нежния си глас, само минавам оттук. Чакат ме съкровища някъде там, високо зад синевата. Ангели ме викат от отворената врата на рая, вече не мога да се почувствам у дома в този свят.