Тим се разкашля, очите му потрепнаха, помъчи се да ги отвори, после отново се отпусна. Виралите вече бяха обкръжили лагера и напредваха към телената ограда. Китридж осъзна, че стрелбата е спряла. Битката беше приключила, самолетите бяха отлетели. След това в тишината дочу високо отгоре бученето на тежък самолет. Китридж изви глава към небето. От юг приближаваше самолет С–130. Прелетя отгоре им и от търбуха му падна предмет, падането му рязко спря след отварянето на парашут. Самолетът се издигна и се отдалечи.
Китридж затвори очи. Това беше краят. Щеше да настъпи мигновено, безболезнено преминаване отвъд, по-бързо от мисълта. Почувства тялото си за последен път: вкусът на въздуха в дробовете си, кръвта, бушуваща във вените му, барабанният ритъм на сърцето му. Бомбата падаше към тях.
— Държа те — свирепо прегърна той Тим. Заповтаря тези думи безспирно, с надеждата, че момчето ги чува. — Държа те, държа те, държа те, държа те.
Взривната вълна от бомбата удари хеликоптера и блъсна настрана Грей и Лайла, последва ослепителна светлина, а след това дойдоха оглушителен тътен и вълна от жега. Подхвърлен от вълната, хеликоптерът политна напред, носът му се насочи на изток под ъгъл от четирийсет и пет градуса, отново се разлюля и започна да се върти, въртенето се засилваше като спирала на фигуристи върху ледена пързалка. Въртеше се и докато се въртеше, пилотът се килна настрани със счупен от удара в предното стъкло врат; в този момент, между воя на алармата — остър вой — и центробежната сила на въртенето им никой в хеликоптера не беше в състояние да мисли. Силите, които ги бяха държали във въздуха, вече не действаха и нищо друго нямаше да се случи, докато не стигнеха земята.
Лоурънс Грей изживя катастрофата като жестока болка във времето: в един миг беше притиснат до стената на хеликоптера в смъртоносния му спираловиден полет, в следващия лежеше в развалина. Почувства, но не запомни точно удара, той се беше настанил в тялото му като звънтящо усещане, сякаш самият той беше камбана, която са ударили. Миришеше на гориво, на нажежена изолация, чуваше се пращене на електрически искри. Нещо тежко, неподвижно и меко лежеше отгоре му. Беше Гилдър. Дишаше, но беше в безсъзнание. Хеликоптерът, онова, което беше останало от него, стоеше полегнал. Там където трябваше да е покривът, сега беше вратата.
— Лоурънс, помогни ми!
Гласът дойде иззад него. Изблъска тялото на Гилдър от гърдите си и си запробива път към задната част на хеликоптера. Една от пейките се беше усукала, изтръгнала от мястото си и приковала Лайла към пода, притискаше я точно в кръста. Голите ѝ крака, тънкият плат на нощницата ѝ — всичко блестеше от тежка, тъмна кръв.
— Помогни ми — задави се тя. Очите ѝ бяха затворени, от ъгълчетата им се стичаха сълзи. — Моля те, Боже, помогни ми. Кървя. Кървя.
Опита се да я издърпа за краката, но тя изпищя в агония. Нямаше друг начин, трябваше да премести пейката. Сграбчи я за рамката ѝ и започна да я извърта. Стенание, пукот и изведнъж се отдели от пода.
Лайла плачеше, стенеше от болка. Грей знаеше, че не бива да я мести, но нямаше избор. Постави пейката под отворената врата, преметна Лайла през рамо, стъпи на пейката и внимателно я постави на покрива. След това от другата страна излезе и той. Спусна се по фюзелажа, завъртя се и протегна ръце към нея, спусна тялото ѝ по хеликоптера.
— Боже. Не позволявай да я изгубя. Не позволявай да изгубя бебето.
Свали Лайла на земята, която беше обсипана с отломки от разрушената лаборатория — извити подпорни греди, разбит на късчета бетон, парчета стъкло. Грей захлипа. Разбра, че е прекалено късно, бебето вече го нямаше. Съсиреци кръв, сплъстени и черни, изтичаха между краката на Лайла, поток, който не можеше да бъде спрян. Още миг оставаше и тя щеше да последва бебето си в мрака. Молитва от детството му намери устните на Грей и той започна да я повтаря, мърморейки „Дево Марийо, Богородице, моли се за нас, грешните, сега и в смъртния ни час, амин. Дево Марийо, Богородице, моли се за нас, грешните, сега и в смъртния ни час, амин…“.
Спаси я, Грей.
Знаеш как да го направиш.