И наистина, той знаеше. Отговорът отдавана беше у него. От „Червения покрив“ и Игнасио, от Хоум Депо и проекта „Ной“, още по-отдавна.
Не виждаш ли, Грей?
Вдигна лице, за да ги види. Виралите. Бяха навсякъде, появяваха се от мрака и пламъците, плът от плътта му, прокълнати и жадуващи кръв, обкръжаваха го като демоничен хор. Той беше коленичил пред тях, по лицето му се стичаха сълзи. Не чувстваше страх, само удивление.
Те са твои, Грей. Аз ти ги дадох.
— Да. Мои са.
Спаси я. Направи го.
Трябваше му нещо остро. Ръцете му заопипваха земята, неочаквано се натъкна на сребрист метал, отчупена отломка от свят на счупени, потрошени неща. Дълъг двайсетина сантиметра, с остри ръбове като трион. Постави го по дължина върху китката си, затвори очи и направи дълбок разрез в плътта си. Кръвта шурна, неудържима, тъмна река, изпълни дланта му. Кръвта на Грей, Онзи, който Освободи Нощта, Приближения на Онзи, когото наричаха Нула. Лайла стенеше и умираше. Всеки дъх можеше да е последен за нея. Подвоуми се за миг — някаква последна, далечна човешка светлина проблесна у него — и долепи китката си до устните ѝ, нежно, като майка, която намества гръдта си към устата на своето новородено.
— Пий — рече той.
Грей дори не го беше видял; бетонния къс, тежък повече от десет килограма, който Гилдър, събрал всичката си сила, стовари върху главата му и след това сам падна отгоре му.
Двайсет и две
Стигнаха Чикаго по залез, когато слънцето изпълваше небето със златиста светлина. Най-напред минаха през външния пръстен от предградия, празни и стихнали, после около тях започна да се издига като обещание формата на града. Самотните оцелели, съдбите им бяха свързани по силата на тайнствената връзка на оцеляването им: пътували бяха в мълчание, сънуващи забравена земя, напредването им беше белязано само от ръмженето на двигателя на автобуса и хипнотичното свистене на асфалта под колелата. До тях седяха призраците на хората, които бяха изгубили.
Когато градът се показа, Дон Пастора се приведе от седалката си към Дани. Над Чикаго кръжаха хеликоптери, бръмчаха сред небостъргачите като пчели в кошер, високо горе се очертаваха реактивните следи на самолетите и мятаха цветни панделки срещу сгъстяващото се синьо. Мястото изглеждаше сигурна зона, но нямаше да е задълго. В сърцата си знаеха, че такава няма.
— Да поспрем за минута.
Дани отби автобуса встрани от пътя. Дон Пастора се изправи, за да се обърне към групата. Решението се падаше на тях. Дали да спрат, или да продължат? Разполагаха с автобуса, вода, храна и гориво. Никой не знаеше какво ги чака напред. Помислете минута, посъветва ги Пастора.
Шепот на съгласие, след това се вдигнаха ръцете. Решението беше единодушно.
— Добре, Дани.
Заобиколиха града от юг и продължиха на изток по черен път. Нощта падна като купол, покрил земята. По изгрев бяха някъде в Охайо. Напълно безименен пейзаж, можеха да са навсякъде. Времето беше започнало да пълзи. Полета, дървета, къщи, пощенски кутии профучаваха покрай тях, хоризонтът беше недостижим и постоянно бягаше напред. В малките градове продължаваше нещо като живот, хората нямаха представа къде да отидат, нито какво да направят. По магистралите, казваха те, било претъпкано. В минимаркета, където спряха да си купят провизии, касиерката, която погледна през прозореца към автобуса, попита може ли да тръгне с тях. На стената зад главата ѝ по телевизията показваха обхванат от пламъци град. Тя шепнеше, за да не я дочуят. Не попита къде отиват, просто се бяха запътили нататък. Телефонира набързо и след минути съпругът ѝ и двете им поотраснали деца стояха до автобуса, стиснали куфари.
Присъединиха се и други. Мъж в работен комбинезон, който вървеше сам по магистралата, преметнал през рамо пушката си. Възрастна двойка, облечена, като че ще иде на църква, колата им стоеше повредена встрани от пътя с отворен капак, от спукания радиатор излизаше пара. Двама колоездачи, французи, които пътували из страната, когато започнала кризата. Цели семейства се притискаха в автобуса. Мнозина бяха на ръба на силите си, хлипаха от благодарност, докато заемаха местата си. Като риби, които се присъединяват към пасажа, те се потапяха в цялото. Подминаваха големите градове, един след друг: Кълъмбъс, Ейкрън, Йънгстън, Питсбърг. Дори имената започнаха да им се струват исторически, като градове от изгубена империя. Гиза. Картахена. Помпей. Установиха си навици, сякаш са пътуващ град. Имаше въпроси, които можеха да бъдат зададени, и такива, които не може. Чували ли сте новини за Солт Лейк, Тулса, Сейнт Луис? Разгадали ли са заразата, намерили ли са решение на кризата? Безопасността беше в движението, всяка спирка се усещаше като пълна с опасност. Понякога пееха. „Мравките тръгват на път“, „Отгоре на спагетите“, „Сто бутилки бира на стената“.