Пейзажът се издигаше и снижаваше, обгръщаше ги в зелената си прегръдка: Пенсилвания, Безкрайните планини. Знаците за човешко обитание бяха малко и редки, останки от отдавна отминала епоха. Порутените въглищни градове, забравените селца с по една-единствена затворена от години фабрика, иззиданите от червени тухли комини, които окаяно стърчаха в синьото небе. Въздухът силно миришеше на бор. Вече наброяваха седемдесет души, тела, натъпкани по пътеките, деца в скутовете, притиснати до прозорците лица. Горивото беше постоянна грижа, въпреки това винаги успяваха все някак да се снабдят в последния момент, пътуването им беше защитавано от невидима ръка.
Следобед на третия ден наближиха Филаделфия. Бяха пропътували половината континент. Пред тях се простираше източното крайбрежие с барикадите си от градове, стена от население, притиснато към морето. Завладяло ги беше чувство за финалност. Нямаше място, на което да избягат. Навлязоха в града покрай река Скулкил, чиято повърхност беше тъмна и непроницаема като гранит. Жителите на външните градове, сякаш се бяха укрили, прозорците на къщите бяха заковани, по улиците нямаше коли. Реката се разширяваше до широко езеро, тежки дървета се къпеха в слънчевата светлина, провесили клони като завеси над пътя. Имаше табела с надпис: КОНТРОЛЕН ПУНКТ 3 км. Кратко съвещание и всички се съгласиха, че са стигнали края на пътуването си. Съдбата им щеше да ги намери тук.
Войниците им дадоха указания. Оставаха два часа до вечерния час, но улиците вече бяха притихнали, буквално обезлюдели и по тях се движеха само колите на военните и няколко полицейски коли. Тесни, окъпани в слънце улички, разнебитени къщи от кафяв камък, покрити с лоша слава ъгли, където преди са се размотавали младежки групички, след това изведнъж се появи паркът, оазис от зеленина в центъра на града.
Следваха знаците покрай барикадите, войниците с маски на лицата си с жестове им показваха да преминават. Паркът, изглежда, гъмжеше от хора, които сякаш се бяха събрали на концерт. Палатки, каравани, силуети, присвити на земята до куфарите, все едно изхвърлени там от прилива. Когато тълпата стана прекалено гъста, им се наложи да оставят автобуса встрани на пътя и да продължат пеша. Стори им се някак окончателно; почувстваха като предателство това, че го оставиха, все едно човек да изостави обичаното куче, което вече не може да върви. Вървяха вкупом, неспособни да се освободят един от друг все още, за да се слеят с безличното множество. Имаше дълга опашка. Въздухът беше гъст като мляко. Над тях невидими армии от насекоми жужаха в обгръщаните от мрак дървета.
— Не мога да го направя — рече Пастора. Спря на пътеката, изведнъж на лицето му се беше изписал ужас.
Ууд също беше спрял. На двайсетина метра пред тях бяха разположени палатки, оскъдно осветени от лампи на прътовете им. Претърсваха хората, те си казваха името.
— Разбирам те.
— Иисусе. Ами че ние сякаш оттук идваме.
Покрай тях тълпата вървеше. Двамата французи продължиха, като едва-едва ги погледнаха, пъхнали подмишници оскъдните си притежания. Чувстваха го: изгубили бяха нещо. Отдръпнаха се встрани.
— Мислиш ли, че можем да намерим гориво? — попита Джамал.
— Знам само, че там няма да вляза — заяви Пастора.
Върнаха се при автобуса. Някакъв мъж вече злосторничеше по стартера. Мършав, с почерняло от грим лице, очите му шареха от някакви замисли. Ууд го сграбчи за шала на врата и го изхвърли по стълбите. Разкарай се от тука, пропъди го той.
Качиха се в автобуса. Дани завъртя ключа. Двигателят заръмжа под тях. Бавно дадоха назад, тълпата се раздели и ги обкръжи като вълни около кораб. Въздухът изпиваше последните частици от светлината. Направиха широк завой по тревата и потеглиха.
— Накъде? — попита Дани.
Никой не знаеше отговора.
— Мисля, че няма значение — рече Пастора.
И нямаше. Прекараха нощта във Вали Фордж парк, спаха на пода в автобуса, после поеха на юг, избягваха магистралите. Мериленд, Вирджиния. Северна Каролина, не спираха да пътуват. Пътуването беше придобило свое собствено значение независимо от крайната си точка. Целта беше да се движат, да не спират. Бяха заедно, само това имаше значение. Автобусът се друсаше под тях на уморените си пружини. Един по един градовете падаха и светлините им угасваха. Светът се разтваряше, отнасяше със себе си своите истории. Скоро от него вече нищо нямаше да остане.